Варадеро – карибският рай. Мястото с най-дългите плажове, най-ситния пясък, най-яркото слънце и най-прозрачната вода. Онази част от Куба, по която си личи, че Господ я обича и ѝ е давал, давал, давал ѝ е с щедра ръка.
И на фона на всичко това кубинците ни посрещат с думите “Varadero is not Cuba!” Варадеро може да не е Куба, но Куба, уважаеми читателю, е Варадеро. Това е най-приказното място, на което моят крак е стъпвал. Може и пристрастна да съм заради цялата приповдигнатост на ситуацията (омъжих се в Хавана само преди ден и Варадеро е моят меден месец), но разглеждайки снимките ми и четейки моя разказ, сами ще прецените.
След тридневен престой в Хавана, изпълнен с любопитни случки и контрастни впечатления, ние се качваме на автобуса за Варадеро. Трансферът е част от пакета, който сме закупили (описала съм подробностите в първия пост). Шосето върви покрай брега и гледките изострят очакването.
Във Варадеро ни очакват пет дни релакс под парещото карибско слънце на частния плаж на 4-звездния хотел Barceló Solymar Arenas Blancas. Комплекс, включващ 2 големи хотела с общ двор, разхвърляни под палмовите сенки бунгала и 3 външни басейна с целодневна развлекателна програма край тях. Всеки от хотелите си има собствен ресторант тип бюфет (за стандартните хранения на All inclusive програмите), като по време на престоя си гостите им могат да си избират и измежду други 5 ресторанта à la carte, които да посетят веднъж в рамките на престоя си. Ние заварихме единия от хотелите затворен, а заедно с него и два от тематичните ресторанта, но това не ни попречи да посетим другите три – италианския, испанския и Sea food ресторанта. Комплексът е разположен в най-хубавата част от Варадеро – Playa Azul (Синият плаж). Плажна ивица, простираща се на 6 мили дължина, известна с финия си бял пясък, тюркоазените води и богатия подводен животински свят. Рай, казвам ви.
Шезлонгите на плажа са малко и въпреки това почти всички са празни. Гостите на хотел Barceló Solymar Arenas Blancas са предимно от Латинска Америка и незнайно защо предпочитат да стоят по цял ден край басейните. На брега идваха само руснаци и канадци, но и техните “набези” в нашата територия бяха спорадични. С други думи, двойка български младоженци “царуваха” над карибския рай и се разполагаха нашироко. 😉
Намеренията ни за женитба са пълна тайна, но някаква свръхсила “подбутнала” нашия турагент да се обади в хотела и да ги помоли да ни посрещнат както подобава за младоженци. Направиха го. Получихме стая със Sea view и комплимент бутилка добър ром.
Стаята има доста овехтял вид, но на практика нищо не ѝ липсва. В Куба, макар и отседнал в 4-звезден хотел, човек не бива да очаква, че ще е обгърнат от лукс и коприна. Не, там нов внос на стоки (почти) няма и цари тотален дефицит на… на каквото се сетите, освен ром и пури. Дори чашите в ресторанта изглеждат сякаш са от сватбата на бабата на Фидел Кастро, а не дай си Боже сервитьор да счупи някоя – чака го солена глоба.
Посудата обаче е без значение, защото храната е супер вкусна. Бива ги в кухнята кубинците, признавам си. Почивката ни щеше да е истинско гурме изживяване, ако не бяха колумбийците и венецуелците, които в бюфет-ресторанта се държаха така сякаш поне три месеца са били на пост и молитва. Хора, ако щете ми вярвайте, но тези ядяха по два пъти на обяд (веднъж в 12 ч. например и после още веднъж в 14:30 ч.) и по още два пъти на вечеря (за закуската нямам наблюдения, защото съм от поспаливите). Така се тълпяха на входа на ресторанта и толкова безобразно се тъпчеха, че по едно време от хотела сложиха “портиер”, който да ограничава достъпа, когато масите са заети. Извиняваше се милият, червеше се и едва удържаше напиращите, готови да го стъпчат, гладни, латино туловища. Не съм вярвала, че ще го кажа, но, братя, не сме ние, българите, най-лошите туристи. Имало и по-зле от нас.
Като “спасителен пояс” от това ято гладни скакалци ни дойдоха трите вечери (от общо 5 нощувки във Варадеро) в тематичните à la carte ресторанти. Въпреки превъзходната храна и живата музика латиносите не ги посещаваха, което беше добре дошло за нас. Истинска наслада за небцето и слуха.
Тези вечери се оказаха идеални за запознанства и разговори с обслужващия персонал. От нашата сервитьорка в испанския ресторант, която случайно накапа единия от телефоните ни, научихме, че никога през живота си не е виждала мобилен с тъч скрийн. Че заплатата ѝ е $20 – около средния месечен доход в Куба. Че с тези пари храни пет гърла вкъщи. Че се чувства облагодетелствана заради възможността да работи с чужденци. Че това да те наемат за сервитьор в ресторанта на хотел, който е клон на чуждестранна верига, е равносилно на божия благословия. А доколко това е така, не знам, но е факт, че поне не ѝ се налага по цял ден да мисли схеми за докарване на пари, както правят повечето ѝ сънародници.
На плажа няколко пъти ни посети един тип, в когото припознахме местния “Дензъл” (с хаванския първообраз можете да се запознаете в моя първи пост). Носи тениска на спасител (а плажът беше неохраняем, но то какво ли да му охраняват – сигурно 20 метра навътре водата беше до колене и нямаше една вълничка), с което цели да спечели доверието ни и да ни заговори. След като диалогът потръгне, идва и офертата – мнимият спасител, разбира се, работи на черно. Предлага екскурзии. Бизнесът му не вървеше особено – може би защото на плажа почти нямаше хора – и беше с доста отегчен вид. Имам чувството, че идваше, за да си поговори с някого. Е, и ние имахме нужда от раздумка, така че беше добре дошъл. Научихме, че страстта му е волейболът и че много добре знае къде е България, защото проучил врага, победил кубинския отбор. Не лесна задача, уверявам ви, предвид липсата на Интернет. Истинска радост е да си на 10 000 км от дома и да срещнеш човек, който знае къде се намира родината ти и свързва името ѝ с успехи. Този кубинец не знаеше, че българите постоянно мрънкаме, че сме бедни. Че сме константно недоволни. Че завиждаме на всички. Че сме дребнави и не виждаме по-далеч от носа си. Той най-чистосърдечно се прекланяше пред успеха на нашите момчета и ни считаше за успяла нация.
В Куба дъждът е ежедневие и почти всеки следобед вали. По време на нашето посещение там обаче природата направи реверанс и за 8 дни не ни намокри хавлиите нито веднъж. Но за да не изневери на себе си, тя ни показа истинска карибска буря. Залезът от горната снимка заснех час-два преди да се разрази ха́лата – небето бе черно като катран, раздираха го страховити мълнии и се изливаха литри вода. И цялото “чудо” трая има-няма час. После всичко утихна, а на сутринта нямаше и следа от случилото се. Дори локвички по пътечките не бяха останали.
В Карибския басейн през октомври няма от онези красиви изгреви и залези, на които се радваме по нашите географски ширини. Там впечатляващите гледки в повечето случаи предвещават буря. През останалото време слънцето просто се появява и започва да напича, а в определения час се скрива. Занимавайки ви така надълго и нашироко с изгреви и залези, не си мислете, че съм луд фен, който става в 5 сутринта, за да “улови” перфектния изгрев. Не, не съм от тях, как’ Сийке. Горната снимка на изгрева беше стечение на обстоятелствата, защото съвпадна с предварително планирана опознавателна експедиция из потайностите на Куба – отиваме да разглеждаме традиционно индианско селище и ферма за крокодили.
От хотела ни взема бус, шофиран от Абелардо, а екскурзовод е Росса. Росса говори три езика – англйски, италиански и матерния ѝ испански, а Абелардо не знае бъкел чужд език. Росса и Абелардо имат мобилни телефони, което иде да покаже, че са добре платени. Разстоянието от Варадеро до фермата (Criadero de cocodrilos de Guamá), която е разположена почти на южния бряг на острова, е голямо. Росса използва случая, за да ни разказва за родината си, а всяко нещо, покрай което минаваме, я подсеща за нови и нови неща. Едно селско училище е причината да разберем, че там образованието се плаща от държавата, завършването на среден клас е задължително и изкласването не е лесна работа. Влизането в университет е адски трудно, защото и висшето образование се субсидира от държавата и привилегията да се възползват от това предимство имат само най-начетените в дадените дисциплини. Веднъж завършили университета, висшистите биват разпределени на работа и са длъжни да упражняват получената професия на това място поне 8 години (ако не ме лъже паметта). След това, ако счетат, че ядрената енергетика (примерно) не е за тях, могат да напуснат предприятието и да станат маникюристи – свобода на личен избор. 😉
Просторните земеделски ниви, през които минава пътят ни, напомнят на Росса да спомене, че селскостопанските производители са единствените кубински граждани, които имат официално държавно разрешение да са частни предприемачи, т.е. да продават на сергии на улицата. Тънката уловка е, че преди да изнесат каквото и да било за продан, те трябва да предоставят безвъзмездно на държавата определено количество от реколтата си – един вид плащат данък печалба в натура. Каквото им остане, могат да продадат на частно, но на цени, определени от държавата. Преминаваме покрай обширни плантации с бананови насаждения, а при едно спиране щраквам как а̀джеба изглеждат бананите, докато все още са на дървото – странно, дълго съцветие с много плодове. Изненадва ме, че Куба е голям производител на банани, а въпреки това националното им растение не е банановата палма, а кралската палма (Cuban royal palm). Растение с неядливи плодове, чиито дълги и жилави израстъци, наподобяващи въжета, са били използвани от местното население за всевъзможни цели – строителство, корабоплаване, изработка на сечива, оръжия, приспособления за бита и пр. Това Росса ни разказва в буса, а пристигайки в индианското селище, виждаме на практика всички приложения на “въжетата” от кралска палма.
Индианското селище всъщност е своеобразен музей на открито и в него няма нито един индианец. Коренното индианско население на Куба отдавна е изтребено до крак и там сега живеят само афрокубинци и испански потомци.
Разходката е кратка и пълна с всевъзможни факти за бита на индианците – за ловните и риболовните им способи, за обработването на земята, за събирането на добива, за обработката на реколтата, за приготвянето на храната, за отглеждането на децата. Всичко приключва на живописния кей от долната снимка, където майстор готвач приготвя крехко крокодилско месо на плоча.
Крокодилското месо като цвят и текстура наподобява пилешкото, а като вкус бих го оприличила по-скоро на бяла риба. Това вероятно се дължи на целодневната рибена диета на крокодилите в стопанството, така че месото от див крокодил може да има съвсем различен вкус – на зебри да речем 😉 Освен екзотично като кулинарен експеримент крокодилското е и с екзотична цена – парцията от горната снимка струва около 5-6 CUC (парична единица, наречена “конвертируемо песо”, чийто курс е 1 CUC = 1$). И тъй като сме в Куба няма как да седнем на маса и да не овлажним гърлото с коктейлче – кокосово мляко с ром.
Опиянени от видяното и от изпитото след нетрадиционния обяд отиваме да видим какво всъщност сме изяли. Атракциите започват още от входа, където всеки “смелчак” получава възможността да метне на врата си жив крокодил.
За още по-безстрашните има и друго предизвикателство – хранене на крокодили. То не е част от официалната програма, но срещу 1CUC гледачът им е готов да направи някои изключения за нас.
Разходката приключва с позакъснял обяд на едно от най-известните, а по мое мнение и сред най-красивите места в Куба – Playa Larga на Залива на прасетата (Bay of Pig). Всеки път, когато някъде попадна на снимки на красиви плажове, в съзнанието ми изплуват спомени за картини като от долната снимка. За мен това място е в Топ 10 на най-красивите плажове в света. Точно тук, под тези палми (или под техните родители), през 1961 год. се е провела злополучната операция “Залива на прасетата”, при която кубински имигранти, подстрекавани и подкрепяни от САЩ, правят опит за десант в Куба с цел сваляне на Фидел Кастро от власт. Както е видно за всички ни, неуспешен.
Благодарение на Росса разходката ни се оказа доста образователна, но изненадата на деня е Абелардо, който вади скрития в ръкава коз. Оказа се, че той отговаря за гвоздея в програмата – кани всички ни в Guarapera на по чаша пресен сок от захарна тръстика. След изпиването това нещо удря като парен чук и човек може съвсем спокойно да си получи свръхгликемичен шок. Влиза приятно – сладичко, студеничко – а после не знаеш на кой свят си и ти се иска да лапнеш градински маркуч и водата никога да не спира. А жестът на Абелардо не е случаен. Не, няма такова нещо – целта е бакшиш.
И целият ми разказ за Куба щеше да приключи тук, ако още в първата му част, когато Куба ни посрещна, не ви бях обещала да разкрия с какво кубинците свързват България. Казват, че е важно как ще те посрещнат, но още по-важно е как ще те изпратят. Е, на входа на хотела нас ни посрещнаха като сънародниците на Христо Стоичков, а на стълбичката на самолета ни изпратиха като потомците на Георги Димитров. Не, не се шегувам. Никак даже! Проверявайки билета ми, летищният служител от охраната прочете високо фамилията ми, ухили се приятелски и ме изпроводи с фразата: “Оо, Димѝтрова… Георги Димѝтров”. 🙂
Още Карибски приключения:
Куба – благословена и прокълната (La Habana) 1
Куба – благословена и прокълната (La Habana) 2
Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (1)
Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (2)
Мексико – земята на маите и пирамидите (3)
Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (1)
Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (2)
Доминиканска република: Какво е отвъд лъскавия хотел?
———————-
Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да ме последвате и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.
puritankata 
Leave a Reply