Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (2)

Какво да очаквате от Доминиканската република ли? Плажове? Да, плажове да иска човек – като от снимка в списание са и то без филтри и обработки. Тюркоазено море? Има, има и то във всички възможни нюанси, които окото ни може да възприеме. Какво още ли? Ами за другите неща – кои хубави, кои не чак толкова – ще ви разкажа сега. 🙂

Преди това обаче, за онези, които са “кацнали” директно тук, ще направя кратък отскок към началото на карибското ни приключение. Ние сме съпружеска двойка, която посреща своята годишнина на Карибите. Планиране няма, а реализацията е проста като детска игра (подробностите съм описала в първия ми пост). В Пунта Кана сме едва от снощи. Отседнали сме в хотел Blau Natura Park Eco Resort & Spa и вече преминахме през някои бабунки, но повечето тепърва предстои.

Оставена без “надзор” на плажа, при мен нещата са като при малките деца – все ще я свърша някаква. Отивам на разходка покрай водата и попадам на група от трима-четирима местни, скупчени под една палма. Първоначално цялата им енергия е концентрирана в “ухажването” на една руса и въз изпържена от слънцето рускиня. Леко се газирам. Отдавна ми бе дадено да разбера, че при арабите нямам никакъв шанс, ама и негрите ли, да му се невиди… Блонди ги подминава с вирнатко носле, както бърз влак малка гара, и изведнъж… хоп, изгрява и моята звезда. Паднахте ли ми, а?! Не, не ме свалят (и рускинчето не са) – искат да ни продадат полет с парашут. А аз искам да си купя полет с парашут, ама щом ще ме карат да се чувствам “втора цигулка”, ще ги поизпотя. Тарторът им ми се лепва и ми иска 60 долара. Моята контра оферта е 20. Следва добре позната сценка на пазарлък – и те стиснати клиенти са виждали, ама и аз в арабския свят съм била. Паралелът не е неуместен – напротив, тук се пазарят също като в Египет да речем.

На финала борбата е за $5. “Ще летиш точно в този момент, ако ми дадеш $45”, казва той и ми подава ръка. Изигравам го с трик, които съм виждала по телевизията в американското предаване Pawn Stars. “Добре, ще летя точно сега за $40” – отговарям и му стискам ръката. Не вярва какво му се е случило. Отмята се. Влизам му с тактиката “глуповата женичка” и казвам: Come oooon man I’m in pink 😉 Заливат се от смях. Един от тях вади луличка от вътрешния си джоб, показва ми я заговорнически и задава култовия въпрос: Are you high? Идва моят ред да се разкискам. Викам му “I will be high” и соча лодката с надпис Parasail. Решено е, ще летя за $40. Ама нямам пари в себе си. На плажа няма да нося “сухо” в горнището на банския си, я. Тръгваме с баш началника към съпруга ми. По пътя той се оглежда параноично и постоянно подпитва стигнали ли сме вече. Не смее да се доближи до шезлонгите ни, а пък тоз, моят, чете ли чете и не ще да стане и да даде парата. Зор ви казвам! Първо, докато преборя единия за цената, а после, докато накарам другия да я плати.

Стана ми лошо. Не е летенето с парашут за мен. То никое летене не е за мен, де… Ама едва удържах фронта тези 10–15 минути, които трая полетът. Докато се реех на много метри над водата (при един летящ, лодкарите пускат въжето дълго и качват човека доста нависоко), пред мен се представиха две възможности – или да повърна, или да припадна. Накрая не свърших никое. Обаче едва слязох на брега. Краката ми трепереха. Легнах на шезлонга и провесих единия си крак надолу, за да стъпи на пясъка. Доказано ефективен метод за заземяване при замайвания от всякакъв произход, открит и прилаган успешно още в студентските години.

Не смея да си затворя очите, за да не призова боата, и проследявам с очи преминаващите по плажа. Погрешно разчел моя втренчен поглед, при нас присяда едно тъмнокожо конте с дегизировка на гангстер от холивудски филм. Предлага ни първо цигари. Отказваме му с довода, че не пушим. Втората оферта е за пури и пурети. Тук мъжът ми проявява повече ентусиазъм. Пита за цена. Цифрата $35 за 10 пуретки не го устройва, но продължава да вади вид на заинтересован. Контето вади следващия си коз – подканя ни да си изкараме приятно ваканцията, като се накозим с Bob Marley cigars. Негови сме и той го разбира. Очевидно усетил момента, в който трябва да удари туза о масата, той разкопчава якето и от вътрешния джоб вади омотан чорап. След кратка и драматична пауза от него изважда найлоново пликче с бял прашец. Хероин. Предлага го по $70 за грам, но имал само 5 грама в себе си. С-а-м-о пет! С какво ли впечатление за неиздържащи сме го оставили горкичкия? И то точно ние, невежите души, които никога нищо не са пробвали.

Bob Marley cigars
Плажен търговец на цигари, пури, трева и хероин (снимката направих без той да знае)

Съпругът ми много обича плажа и често предпочита да го наблюдава през прозореца от добре климатизирана хотелска стая. Затова и аз вися сама под слънцето, а той се шляе нейде из сенчестите и прохладни ъгли на хотелските дебри. В един от тези негови “походи” успява да ни уреди сафари из доминикански плантации за кафе и какао на скандално ниска цена – $60 на човек. Някъде около обяд се завръща победоносно при мен с новината и ме помъква към рецепцията, където е уреченото място за обичайната среща с отговорника от испанската турагенция. Това е онази същата българка, която ни посрещна снощи пред автобуса. Мила, приказлива и страшно приятно жена, с която неусетно убиваме повече от час. Харесваме я. Предлага ни много по-висока цена за същото сафари, поради което ни губи като клиенти, но пък отдавна вече ни е спечелила като събеседник.

Оплакваме ѝ се от темерутщината на испанските стюардеси в самолета, които отказваха да говорят английски. Смее се. Не искат, ама ще им се наложи. На 23 октомври чакам 200 българи, така че щат, не щат ще говорят. Опулваме се от цифрата. На ум благодаря, че сме в групата с 10-имата българи. Та то те обръщат всичко наопаки, ами какво ли ще е с 200?!?!

Нормалната средна цена на пуретите е $1 за бройка – продължава тя разговора в друга посока, и допълва – продавачите по плажа са кожодери. Съветва ни да си купим пури. Моментът да блеснем е настъпил. Апострофираме я авторитетно, че доминиканските пури са нискокачествени. Изтъкваме, че вече имаме опит и знаем, че в кубинските е истината. Не стана. По мазола я настъпихме. Дръпва ни реч за историята на производството на пури в Доминиканската република. Знаете ли, казва, че при идването на Фидел Кастро на власт всички фабрики за обработка на тютюн са одържавени, а бившите им собственици са принудени да бягат и да се спасяват навън? Цветът на тютюнопроизводството практически се изнася от Куба и не по своя воля емигрира, намирайки подслон в съседните държави. Повечето от старите майстори дошли в Доминиканската република и донесли със себе си селектираните сортове и добрите производствени практики. Преборени сме. Замълчаваме. Тук тя подхваща и темата за доминиканския ром. Най-добрите марки, запомнете, са Brugal и Barceló. Не само ги запомням, а дори ги и снимам. Бутилката ром средно качество е $20. Повече може да е, ако е я отлежал, я някаква специална селекция. Полезен съвет. И него запомняме.

Barceló rum
Двете най-известни марки доминикански ром

Разделяме се по живо по здраво със сънародничката ни и отиваме на гишето за обслужване на гости на хотела, за да си запазим полагащите ни се вечери в тематичните a la cart ресторанти. Отказваме италианския, защото опитът ни е показал, че италианската пица е италианска, само когато е направена в Италия. Резервираме си Steak house за сряда и Sea Food ресторант за петък. Втората половина от деня преминава в лежане, четене, дълга вечерна разходка на залез слънце по плажа и обилна вечеря.

И всички останали дни от нашия престой в хотела щяха да са такъв приятен и спокоен низ от хранене и лежане, ако още на следващата сутрин не ни се беше случило това:
“Но’о е яко” – пронизителен крясък, след който пред мен изскача балсамирана девойка бългериан стайл и започва да се върти на едно място като пумпал. Не, по-скоро като онези фигурки балерини, които едно време имаше по разни музикални кутии. Върти се девойката, а зад нея право в пясъка се хвърля друга, изпълнявайки сложна акробатична фигура, съчетаваща в себе си елементи на плонж и жабешко цопване. С риск да обели коленцата тя се приземява в широк разкрач със силно изгъзено назад седалище и завидна S-образна чупка в кръста. Позата ѝ заслужава вниманието на всеки фотограф на “Плейбой”, а ако ли не – то поне на вестник “Чук-чук”. Вместо нея да снимат обаче тя започва да щрака “балерината”. Накрая към сцената се присъединява и трета героиня – тя мъкне плажна чанта и куп хавлии. Тази май е задръстената…

Отнема ми известно време да се освестя след сценката с “тестените сладкарски изделия с мармаладов пълнеж” и отивам към къщичката за хавлии. Там стоят трима татуирани wanna be батки с характерните за вида им “баници” и щъркелообразни крака. Говорят с хавлияджията на английски с тежък български акцент. И тук лампичката ми светва – крушките си имали опашки.

Уж голям хотел, а не ни е писано да сме на спокойствие. Където и да отидем, крясъците на българската групичка оглася помещението. “Майка ти диетична да и.а” долита до ушите ми. Този път сме в ресторанта на обяд. Далеч сме, през четири реда маси седим, и пак чуваме викове, непремерен смях и тук-там някоя попържня. Хе, мисля си, май някоя “балеринка” се оплака от храната и отнесе “благословия” от своя благодетел. Нищо, успокояваме се ние, на a la cart ресторантите ще е спокойно и приятно. Да, ама не би. Пристигаме в Steak house, а те вече са там. Молим уредничката да ни настани на уединена маса в дъното на заведението, но въпреки това научаваме, че единият се казва Пламьен, че са от дальеко и говорят на мьеко, че някакъв техен приятел отворил ресторант ама никой не му флизал (оригиналът е с Ф) и че обслужването в Египет било по-лошо, отколкото тук, в Доминиканската република. На тази констатация вече искрено се учудих. Или са отишли в Египет с по-големи очаквания, отколкото е трябвало, или са попаднали на много долнопробен хотел. Та на мен тук ми донесоха шоколадова торта за десерт, при все че аз си бях поръчала печена ябълка. Когато попитах защо ми носят това, отговорът беше: “Защото ябълката свърши”, след което чинията бе стоварена с трясък пред мен. Обичам шоколадова торта, не ще и дума, ама беше редно да ме уведомят, че поръчаният от мен десерт е свършил, за да си избера сама с какво да го заместя. Така ги виждам аз нещата.

Ще ми се това да беше единичен случай, но не беше. Дали са си повярвали, че са великата дестинация, дали не им пука или просто не ги бива в работата с хора, не знам, но славата на лошия обслужващ персонал в Доминиканската република вече се носи у нас. Само до моите уши тя е достигнала от поне 3–4 места, независими едни от други. А и нашият опит не е като да не го потвърди. В Sea Food ресторанта съпругът ми си поръча миди в касерол. Идва нещо като яхния, за която той три пъти на трима различни сервитьори любезно поръча хляб. Накрая, след половин час чакане, се наложи аз, по ганьовски, да извися глас, за да се сетят да ни обслужат. Та, колкото и грозно да е да си показваш рогата, понякога сямо с тяхна помощ можеш да се предвижиш напред.

Punta Cana 1
Местни жители, работещи като строителни работници, които вечер биват натоварвани в открити камионетки и откарвани в града

Освен рога обаче трябва и малко… де да знам какво. Може и късмет да е. Аз вярвам в късмета, но също така вярвам, че той идва, когато си готов за него. За да избегнем близките срещи от третия вид, разходките по плажа заменихме с излизания извън хотела. А благодарение на тях на около 2 км от главния вход открихме пазарче за сувенири, алкохол и цигари. В руския магазин, от който пазаруват всички братушки, цените бяха по-ниски от тези на плажа и в хотела например, но бая по-високи от цените в будките на местните търговци. Такова дърпане и пазарене пада там, че ако не са черните физиономии насреща, съвсем спокойно обстановката би прилегнала на Близкия изток. Изтръгвайки се от лапите на поредния търговец, попадаме в павилион №26. Затънтен и доста отдалечен от входа, там турист рядко влиза. По стоката, покрита с прах, си личи. Продавачът ни гледа с нещо средно между благоговение и уплаха. Едното, заради предположението, че носим пари, а другото, заради възможността да му се изплъзнем и да не ги похарчим при него. Като паяк, дебнещ жертва, е. Не е агресивен и не се хвърля ожесточено да продава. Странно. Харесваме го. Тук е нашето място. Връщаме се два пъти при него и похарчваме доста пари в магазинчето му. Е, симпатиите ни не са продиктувани само от смиреността в неговия поглед, а и от конкурентните цени, които ни обяви. Бутилка ром Brugal за $10 си е оферта с главно “О”. Печелиш, друже, печелиш!

Punta Cana 2
Павилион №26 е чак в дъното на тази пътека, където от всички страни те дърпат и привикват

В Доминиканската република всичко е алъш-вериш. Имам чувството, че цялата им държава е голям битак, където всеки продава всичко, а захапе ли те, не пуска. То така, покрай търговията, и моят съпруг се сдоби с брат. Слава Богу, не сме го купували, той сам ни се предложи. I’m, казва, your brother from another mother. Е да де, от друга майка, ясно, но мъжът ми има толкова славянски черти, колкото този има доминикански. Гледаме го, гледаме го, като две капки вода са. Ама май-май и бащата не ще да е същият. 🙂 А човекът работи като хавлияджия в хотелската будка за подмяна на плажните кърпи, макар че основното му занимание е да зарибява гостите и да им продава екскурзии. Младок с остри зъби и завиден хъс, но все още без усет. А усетът е нещото, с което неговият по-възрастен и изпечен в бранша колега може да се похвали. Той измерва с поглед всеки гост на хотела и знае кой на каква тема да заговори, така че да го предразположи. Нас първо ни подхвана с обичайния въпрос от къде сме, а след като чу България, веднага спомена двете ключови думи – Стоичков и Бербатов. “Ние се чуваме всеки ден по телефона – казва – допреди малко говорих с тях”. И тук първо си представих как Камата става в 1 през нощта, за да звънне на своя авер хавлияджия от Пунта Кана, а после си представих и техния разговор на английски. Смях се със сълзи.

Prodavach na parcali
Продавач на шалове, туники и всякакви други парцали, който носи на рамо масивен дървен щендер. На заден план търговец на фигурки омайва туристка

Вечерите в хотела са скучни. Имам чувството, че аниматорските програми във всички хотели са тъпи. Като участници в някакъв таен заговор са – гледат бързо-бързо да те приспят. А може и аз да съм се опенсионерчила вече, но няма вечер, в която да съм си легнала след 22 часа. За всичките седем нощувки в Blau Natura Park Eco Resort & Spa само една вечер си заслужаваше бодърстването – вечерта на местната кухня и култура. Гостуваше танцова трупа, която истински се раздаваше на сцената. Още преди 6 години, когато за първи път отидох в Мадрид, исках да посетя фламенко вечер. Тогава късметът не ми се усмихна, но пък за сметка на това сега с един куршум уцелих два заека – гледах и фламенко, и бачата. За непросветените в латино танците, каквато съм и аз, ще вметна, че Доминиканската република е родината на бачатата. А бачатата е оня сластен танц, при който голямо участие вземат дупетата и тяхното предизвикателно отъркване едно о друго. Това тук отдолу е фламенкото.

А това пък е бачатата. За съжаление живущите в Испания (и Андора) няма да могат да я гледат, защото авторът на музиката е блокирал правата върху излъчването ѝ в YouTube в тези две държави.

До тук беше курортистката част от разказа ми за Доминиканската република. В следващия пост ще напуснем хотелския двор и ще отидем при местните. Ще разгледаме градски пазар, ще се запознаем с бита и нравите на обикновения човек. Ще погостуваме в дома на работници в плантация за кафе и какао и ще хапнем заедно с тях. Пак ще ви покажа някои странни храни. Междувременно ще ни пере яко дъжд. Тук вали мъжката. Накрая, ей така, за разкош ще топнем крачета в Атлантическия океан на плажа Macao. А Мамахуана ще вдига самолета. Питате се какъв самолет, нали?! Насам, насам, тук е всичко >>>

Още Карибски приключения:
Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (1)
Доминиканска република: Какво е отвъд лъскавия хотел?

Куба – благословена и прокълната (La Habana) 1
Куба – благословена и прокълната (La Habana) 2
Куба – благословена и прокълната (Varadero) 3

Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (1)
Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (2)
Мексико – земята на маите и пирамидите (3)

————-
Пък ако ви е било полезно, любопитно или просто забавно, можете да споделите този разказ с вашите приятели във Фейсбук. Това става само с един клик върху едноименния бутон тук отдолу. Благодаря ви 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: