Доминиканска република: Какво е отвъд лъскавия хотел?

Да си двуличен е лошо – прави те лицемер. Изключение от правилото е Доминиканската република. Страната, която има две лица, но всяко от тях е истинско. Личен избор на всекиму е към коя от двете физиономии ще гледа – към тази с екзотичните карибски плажове, или към онази с бедните схлупени къщурки без нито една липа отпред.

Ние сме в Пунта Кана на почивка. Отседнали сме в 4-звездния хотел Blau Natura Park Eco Resort & Spa на база All inclusive за една седмица. Всички подробности още от резервирането на пътуването та чак до неговия край съм описала в други два поста. Началото е Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (1), а Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (2) е продължението. Именно в тях ще видите каква е страната, когато е гледана от хотелите.

Днес обаче напускаме огражденията на хотелския двор и навлизаме във вътрешността, за да видим как живеят местните. За целта трябва да тръгнем рано-рано. Навили сме часовниците за 5:00 часа, което по принцип за мен е убийствен час за ставане, но тук, заради 7-те часа разлика, нямам никакъв проблем. И макар че стаята ни е на светлинни години от думата “лукс”, в нея има най-важното за моята усмивка – кафемашина. Пускаме си по едно кафе американо и излизаме да го изпием на балкона, любувайки се на изгрева. Вече сме се запасили и с доминикански пурети, така че дръпваме по една с аромат на череша.

Punta Cana morning
Когато наближи 6:00 ч., слънцето започва да се показва

Още с първите лъчи виждаме, че през нощта е валяло, а бризът доста се е усилил. Тук обаче дъждът е нещо обичайно, а вдигне ли се слънцето, няма да остане и следа от него. Логваме се в Интернет набързо, докато чакаме на рецепция да дойдат да ни вземат. В хотела имаме право само на 15 минути дневно Нет, който се отчита на устройство. Едноседмичният “сух режим” ни припомни как си прекарвахме времето преди да има 4G мрежи и неограничен достъп до тях – че изкарвахме повече време едни с други, че говорехме помежду си, че четяхме книги.

До мен се доближава мъж на средна възраст, който държи надраскано листче, и неуверено произнася името на съпруга ми. Усмихвам му се утвърдително, след което той ме пита дали това съм аз. Задава въпроса без никаква емоция – няма нито недоверие, нито учудване, че аз, жена, мога да нося това име. Явно за него нашите имена са толкова полово разграничими, колкото за нас са имената на хората от някое африканско племе например. Макар че аз, признавам си, и с някои американски имена не мога да се справя. Любим пример ми е звучното Тиджей (TJ) – как да не си кръстиш детето така…

Me
Това е нашето возило през днешния ден

За пътуване из дълбоката провинция и среща с местните жители желаещи сме само ние. Голямата навалица е за каране на бъгита, дайвинг и плаж на известния остров Саона. Качваме се в специално пригодена камионетка, в чиято каросерия са монтирани седалки. Наш водач е Лео – около 50-годишен доминиканец, по чийто какаов тен съдим, че предците му са били конкистадори, а не плантационни работници. Той говори много, има добър английски и ни залива с информация. Трябва да пропътуваме 20-ина километра по магистралата. Шофьорът е натиснал газта, но повече бръмчим, отколкото вървим. Отиваме в Пунта Кана, за да вземем още пет човека – трима американци от мексикански произход и двама испанци. Градът прилича на някаква карибска кръстоска между Поморие и… Столипиново да речем. Ниски, полуразбити или недостроени къщи, магазинчета, ресторанти, натоварено движение, клаксони, мръсотия, миризма на изгорели газове, гюрултия. И дъжд – неговият принос са големите кални локви покрай тротоарите.

Banca Dominican republic
Лотариен пункт

Шосето минава през непрекъснат низ от селца и паланки. Нямат табели с имена, нямат начало, нямат и край. Пъстро боядисани, полуразнебитени бараки с ламаринени покриви обграждат пътя ни от двете страни. Построени до самия асфалт, надничаме вътре от едва-едва движещия се камион през широко отворените им прозорци и врати. Любопитни, приветливи детски очи ни съзерцават от там. По-смелите дори ни махат. Времето тук е спряло. Никой не бърза за никъде – хората вървят спокойно по тротоара и дори проливният дъжд не е в състояние да ги накара да ускорят крачка. Физиономиите на продавачите в кафетериите биха прилягали повече на някому, който се излежава в хамака си, отколкото на търговец зад тезгяха. И на фона на цялата тази бедност и спокойствие вирее надеждата за бърза и лесна печалба – тук най-често срещаният надпис е Banca (т.е. лотария).

Първата ни спирка е във ферма за коне. Ще яздим. Водач ни е малко момче на не повече от 10–12 години (негова снимка сложих за водеща на този пост). По ред на номерата съпругът ми яхва бяла кобила, която пристъпва галантно редом със своето жребче. Моят късмет ми отрежда да съм на гърба на най-опърничавия кон във фермата. Нервен от “товара” си жребец, който опъва врат, рие с копита и пръхти с ноздри. Юздата държи млад доминиканец, който е зает да разпитва яздещата в съседство испанка как е животът в Мадрид и изобщо не забелязва побелелите от стискането на седлото кокалчета на пръстите ми. На косъм съм да си извадя крака от стремето и да му забия един ритник. Размина му се. Спаси го гледката, която се открива пред нас от хълма.

Riding horses
Поглед към хребетите на планината Anayuma

Едрите капки пак започват да тупат по земята. Бързешката притичваме до навеса, където ни очаква разказ с демонстрация как се правят пури. Не слушам. Вниманието ми е насочено към регулярно наплюнчваните пръсти на момчето, което реди и завива тютюна лист след лист. С този същия пръст, потопен в есенция, се поставя и ароматът на пуретите. А пък после зевзеците у нас нека разправят градски митове, че пурите ги завиват млади кубинки върху бедрата си.

cigars DR

На края, разбира се, опитват да ни продадат пури, ром и сувенири на завишени цени. Никой не купува. Изпращат ни начумерени, но въпреки това правят последна проява на гостоприемство като ни черпят с пресен кокос и захарна тръстика. Тръстиката е като жилава пръчка, от която в устата се сцежда гъст захарен сироп. Скромна дажба, но идва дюшеш за виещия ми от глад корем.

Качваме се отново на камиона и Лео използва всеки удобен случай, за да ни разкаже по нещичко за своята родина. Минаваме покрай селско училище, което го подсеща да ни обясни каква е образователната система в Доминиканската република. Образованието тук, казва той,  е държавно – т.е. безплатно. Децата посещават училище на две смени – сутрешна и следобедна. Не разбрах добре дали посещението на училище е задължително, но пък униформите са. Видите ли на улицата дете с бежов панталон (или пола), светлосиня блузка и черни обувки, разяснява ни Лео, това е ученик.

School
До скоро е било позволено външни лица да влизат в класните стаи по време на учебните занятия, но поради негативния ефект върху учебния процес и дисциплината вече е забранено
Young dominican kids 1
Деца чакат училищния автобус

Прекосяваме мост и табелата за добре дошли в Salvaleón de Higüey (Игуей) е пред нас. Това е главният град на провинция La Altagracia, в която се намира и Пунта Кана. Лео обявява тържествено, че отиваме на градския пазар. Идеята е страхотна. За пазарите се знае, че са сърцето на всяко населено място и е така. По програмата на Лео ние трябва да влезем и да пазаруваме като обезумели от магазина на неговия чичо, пред чиито врати ни стоварва камионът. Нашата програма обаче не съвпада с неговата – ние се изнизваме от задния вход и надничаме из съседните улички. “Налазват” ни просещи деца – първо е едно, но после стават цяла дузина. Не протягат ръце, а мърморят нещо изпод носа си. Не ги разбираме. Дори не разбираме дали това е испански. Някои от по-големите носят продънени, дървени, ваксаджийски кутии. Да се чуди човек защо са им. Едва ли в Игуей се прескачат юпита със затворени черни обувки, лъснати на огледало. А в магазина се връщаме тъкмо навреме, за да видим как нашите американски спътници дават повече от $200 за няколко пакета пурети и доминиканско кафе. Сделка, която е меко казано неизгодна, а казано с думи прости – пладнешки обир.

Оставили зелените гущерчета в магазина и подсигурили комисиона на Лео, спокойно вече можем да бъдем отведени на следващото място от програмата – катедралната базилика Nuestra Señora de la Altagracia (Дева Мария от Алтаграсия). Пред входа ѝ ни посреща цяла сюрия просещи деца. Стоят тук, защото това е най-голямата туристичеста забележителност в града им и я посещават много туристи. “Не им давайти нито цент – заръчва ни строго Лео, и допълва – ако им дадете пари, вие ги стимулирате да стоят тук вместо да ходят на училище”.

Young dominican kids
Част от децата ни причакват пред вратата на магазина

Не даваме. Нямаме и възможност. Дъждът отново се излива като из ведро, така че нямаме и особено време да се ориентираме в обстановката. Хукваме към бетонните навеси, опасващи базиликата отвън. Откъм архитектура Nuestra Señora de la Altagracia спокойно може да се сравнява по странност с “творбите” на Антони Гауди. Не си приличат, даже са в коренно противоположни стилове, но несъмнено и двете са извратени решения за религиозни здания. Nuestra Señora de la Altagracia е изградена по проект, спечелил специален конкурс. Конструкцията ѝ се състои от големи бетонни елементи (нещо като панели), които са отлети в Европа, а след това са транспортирани в готов вид с кораби до Доминиканската република. Отвътре базиликата има същия суров вид, който има и отвън. Единствената ѝ украса са огромните цветни витражи, които са наистина впечатляващи.

Скрити под навесите, следваме Лео в индианска нишка. Двойката испанци пред мен рязко завиват вдясно и хлътват в някакво малко и тясно помещение. Проследявам ги с поглед и виждам стъклена бакалийска витрина и подредени върху ѝ целофанени пликчета с някакви тестени изделия. Не ми трябва повече. Вътре съм. Толкова съм гладна, че без малко да избутам испанците от гишето и да им покажа как го правим у нас. Реденето на опашка имам предвид. Отчел отсъствието ни, Лео бързо ни открива. Питам го какво би ми препоръчал и той посочва нещо безформено, наречено quipe. Затруднява се да ми обясни какво е това, защото не се сеща как е на английски основната съставка. Вкусно е.

quipe
Quipe е доминиканският вариант на кюфте и произходът му идва от ливанското кibbeh. Традиционно се прави или от телешко месо, или от булгур (моето е постно) и присъства задължително на трапезата при празници и семейни тържества

Отново сме в камионетката. Отново сме на път. Отново вали. Отиваме към високопланинска плантация за кафе и какао. Пътят става по-тесен, но учудващо за нас по-нов. Бараките покрай шосето лека-полека се разреждат, докато накрая тотално изчезват и наоколо ни остават само дървета и поляни. Не знам колко време пътуваме и колко завоя и завойчета правим, когато пред нас една по една започват да се редят спретнати, пъстроцветни къщички с още по-пъстри огради пред тях и прясно подкастрен райграс. Лео ни разказва, че къщите се правят от стеблата на най-тачената в Доминиканската република палма –  кана (Cana). Тя е нещо като символ на провинция La Altagracia – световноизвестният курортен град Пунта Кана е кръстен на нея, а покривът на международното му летище е направен от листа от този вид палма. Приложението ѝ във всевъзможни сфери от живота било въпрос на национално самоуважение.

Освен проява на национализъм, употребата на кана е и практично. Дървесината ѝ не е по вкуса за дървоядите и на практика паянтовите на вид дъсчени постройки са почти вечни. Боядисват ги единствено за настроение – а и малко нещо като надцакване си правят чий дом ще е по-пъстър и красив. В миналото покривите на всички къщи били от кана, но сега се ползва само ламарина. Каната гние и им идва доста скъпо да си препокриват къщите през няколко години.

Спираме пред една от къщите и Лео ни вкарва направо вътре. Влиза сякаш е у дома си – без да чука или поне да извика. От входната врата се озоваваме в нещо като всекидневна, която е мебелирана с един отдавна демодиран диван и няколко стола. Телевизор няма! През преходна врата от хола отиваме в следващата стая, която е отредена за родителска спалня. Обзаведена е с две легла персон и половина, сложени в противоположни ъгли, така че помежду тях остава съвсем тясна пътечка за провиране. Тук спят възрастните, както и най-малките от децата. Родителската спалня също е преходна към съседната стая – тясна като килер и без прозорци. В нея има всичко на всичко едно легло, а ролята на шкаф играе странно портманто, направено от плат. То представлява голямо парче плат със зашити джобове по него, в които се пъхат обувките. Това е стаята на по-големите деца, които спят заедно, на едно легло. От нея се минава за кухнята. Тя е изнесена в нещо като барака, долепена до основната постройка. Освен от къщата, в кухнята може да се влезе и от вън, от двора. На пода ѝ няма настилка – всичко е директно върху земята. Цялата кухненска посуда виси на пирони по стените или е натрупана по дървени лавици. В единия ъгъл има бяла, готварска, електрическа печка, която е същата като големите бели печки, които се използваха у нас през 80-те – с котлони отгоре и фурна отпред.

Развеждат ни насам-натам из двора и ни показват растенията на кафето и какаото, както и суровите им плодове. Опитваме какаото, което, оказва се, е нещо като гигантски орех с много ядки вътре. То не се дъвче, а само се смуче и пуска фин сладък сок. Пътьом минаваме под дърво, чиито плодове са нападали по земята. Казват ни, че това е звезден плод (star fruit), но у нас, ако някой изобщо го е чувал, най-вероятно го знае с името карамбола. Вземаме си от земята, за да пробваме. Киселичък е, но става. Накрая се връщаме пред къщата, където първо Лео ни обяснява подробно за четирите вида палми, които растат в Доминиканската република (кралска палма (palma real), палма кана, бананова палма и соева палма (от нея се извлича масло), после за тяхното приложение в домакинството и/или промишлността, а накрая ни настаняват под един навес.

Leo
Лео ни представя нашата домакинка, която ще ни “запознае” с плантацията

Тук е времето и мястото да се опитат отново да ни продадат нещо – този път, разбира се, стоката е какао и кафе (домашно, натурално) плюс мамахуана (mamajuana). Маркетингово мамахуана е позиционирана като афродизиак, който усилва неимоверно мъжката потентност. По същество обаче това е лечебна напитка, направена от няколко вида традиционни доминикански билки, смесени с мед и ром (или червено вино). На вкус е като нашите ликьори от едно време, а по табиет се сервира в малки чашки и се пие на екс. Два-три пъти дневно.

Mamajuana 1
Промотиране на мамахуана

Влиянието на мамахуана върху вдигането на самолета провокира друг разговор с Лео – за доминиканското семейство. Разказва ни, че майка му се е омъжила на 13 години, а него го е родила на 14-годишна възраст. Баба му пък, която също е задомена полудете, е имала 17 деца. Правим си проста сметка наум и в съзнанието ни изниква резонният въпрос той дали изобщо знае имената на чичовците и лелите си… Не го задаваме гласно! Междувременно Лео ни пояснява, че съвременните семейства са далеч по-малобройни. Младите свиват гнездо на около 20–22 години и гледат да имат не повече от 3 деца. След това, цитирам го: “затварят фабриката”. Днес жените посещавали гинеколог по време на бременността, раждали в болница и знаели що е то контрацепция. Промяната е наложена от новите разбирания за качеството на живота и че децата трябва да са добре осигурени – нахранени, облечени, образовани.

typical lunch
Порция типична доминиканска храна

Сладките приказки са си сладки приказки, но слънцето отдавна е превалило пладне, така че е време за обяд. Сбогуваме се с любезната ни домакиня и отиваме в съседна къща, където ще ядем. Всяко семейство си има изградена практика за частно предприемачество – предишните ни разхождаха из землището си, а настоящите ще ни нахранят. Подреждат своеобразна блок маса с пластмасови кутии с храна. Сервирани са неща, с които се хранят местните: варен бял ориз, яхния от тъмен боб, пържени пилешки крилца и телешки кюфтенца, пържен банан и касава (по-известна при нас като маниока), сурови домати, краставици и зеле и местен вид туршия. Вкусно е!

И за да не сме капо, Лео ни дава два часа време за плаж на Макао (Macao). Дъждът е останал зад гърба ни – в планината, а тук пече слънце. Макао е известен с това, че е обществен (т.е. безплатен), че се “къпе” във водите на Атлантическия океан и че обичайно има вълни, поради което е подходящ за сърф. Предполагам, че няма да е особено предизвикателство за умелите сърфисти, но за начинаещи може да е идеално. Отдалечен е доста от Пунта Кана, но въпреки това е оживен. И тук, както навсякъде, където има туристи, е пълно с търговци. Освен обичайните китайски боклуци, които се продават навсякъде, по плажа скитат и продавачи на прясно уловена риба. Лео се възползва от случая и срещу $5 подсигурява вечерята на семейството си.

От тук насетне дните ни са пълно въплъщение на лежерната почивка – лежане, ядене и тук-там плаж. Тръгваме си в неделя вечерта с натежали от ром, кафе и пурети куфари, с препълнени от снимки телефони и почти без тен. На летището ни проверяват с кучета да не би да сме взели със себе си и някои не особено разрешени за изнасяне неща. Скоро след излитането главата ми започва да подскача в такт с ударите, които пътникът зад мен нанася върху екранчето на ентъртеймънт системата. Стискам зъби, ама не за дълго. Правя му забележка на английски и той престава. Нито веднъж не докосва седалката ми през целия 8-часов полет, който на всичкото отгоре се удължава с още 1 час заради натовареността на летището в Мадрид и разпореждането да кръжим над Толедо, докато се освободи коридор за кацане. Самолетът едва е докоснал земята, когато господинът отзад започва да провежда поредица от телефонни разговори – всичките на чист български език.

Още Карибски приключения:
Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (1)
Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (2)

Куба – благословена и прокълната (La Habana) 1
Куба – благословена и прокълната (La Habana) 2
Куба – благословена и прокълната (Varadero) 3

Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (1)
Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (2)
Мексико – земята на маите и пирамидите (3)

———-
А ако пък ви се прииска да споделите този разказ със своите приятели във Фейсбук, достатъчно е само да натиснете синия бутон “Facebook” тук отдолу.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: