Чудили ли сте се с какво да изненадате своята половинка за годишнината? Комплект тенджери, антицелулитен масажор или нова топка за скоростния лост на колата ѝ, повярвайте ми, не са добра идея. За последните две ви го казвам от личен опит 😉 По-добре заложете на Карибите. Жените обичаме Карибите. Затова и съпругът ми избра да отбележим нашата платнена сватба (четвъртата годишнина) в Доминиканската република.
Решението беше спонтанно, а организацията лесна. Ние обичаме лесните неща. Купихме си от туристическата агенция Usit Colors пакет, изпълняван от испанския туроператор Joliday. Той включва 7-дневна почивка в Пунта Кана в периода 13–20 октомври 2018 год. и струва €750 на човек. Първоначалните ни планове бяха за предходната седмица, но заради промоция и възможността да спестим общо €500 бързо прегърнахме мисълта да отложим “празненството” със 7 дни. В цената са включени самолетни билети Мадрид–Пунта Кана–Мадрид, трансфери летище–хотел–летище и 7 нощувки в 4-звездния хотел Blau Natura Park Eco Resort & Spa на база All inclusive. За да ни е по-спокойно, а и заради моята шашава глава (имам проблем с вестибуларния апарат и летенето ми разбутва центровката), резервираме две нощувки в Мадрид – една на отиване и една на връщане. Спираме се на хотел Ibis заради близостта му до летището, безплатния шатъл и цената от €65 за двойна стая с включена закуска. Полетите от София до испанската столица също са наша грижа. Bulgaria Air са орязали почти всичките си полети до там. Сериозните играчи на пазара са Wizz Air и Ryanair. Избираме Ryanair заради по-нормалните им часове на излитане и кацане. Цената на двупосочния билет с включен чекиран багаж е €125 на човек.
Това ми е първи полет с Ryanair и затова не заемам обичайната за мен поза “сфинкс”, т.е. не кибернирам, а следя изкъсо ситуацията. Освен храните, напитките, парфюмите и часовниците, които обичайно се продават на борда на самолетите, тези разиграват и хазарт като предлагат билети за някаква тяхна си лотария. По 2 евро билетчето, а при покупка на 20 броя цената е €10. Децата в кабината пощуряват, а родителите им си скубят косите. Няма какво да направят – вадят пари и купуват хартийки надежда. Печеливши, очаквано, няма въпреки похарчените десетки евра. Успокоението за участвалите е, че парите щели да отидат за благотворителност. Дай Боже, както се казва, дай Боже. А моето бодърстване също не остава невъзнаградено – получавам подарък нов часовник. От суеверен страх да не би някой съсухрен чирос да вкопчи лакирани ноктенца в съпруга ми, само защото той ми е подарил часовник, аз си го откупвам.
Маршрутът до/от Мадрид и презатлантическите полети до/от карибския басейн държат челното място по турболентност в личната ми класация. Този път обаче учудващо за мен полетът е гладък. И добре, че е така, защото два дни преди отпътуването ни хващам вирус – боли ме гърлото и главата, носът ми е запушен, а ушите ми бучат. Научавайки, че ми предстоят два полета с обща продължителност 12 часа, докторът бързо се отказва от идеята да ме лекува с хомеопатия, чай и почивка вкъщи и вади тежката артилерия – антибиотици. “Успокоява” ме, като ми разказва, че в своята практика с очите си е виждал случай на хрема, прераснала в отит само след 7-часов полет със самолет. Получавам и подробни съвети какво да правя, докато съм на борда – най-важното е в никакъв случай да не позволявам да ми заглъхнат ушите. Така вместо с оскъдни парцалки и плажни принадлежности куфарът ми е пълен с пуловери, шалове, хапчета, спрейчета, капки и сиропи. Няма майтап! Нося си и рецептата, ако случайно някой припознае в мое лице контрабандист на фармацевтичната мафия.
В Мадрид кацаме късно вечерта и единственото, за което имаме време (а и желание), е да ядем. В района около Ibis има доста заведения. Първо се насочваме към някакъв ресторант, но надписът “We hardly speak English… But we promise not to laugh at your Spanish“, окачен до вратата му, ни отказва. Влизаме в отсрещното. И тук сервитьорката не знае английски, но е любезна, внимателна и усмихната, с което компенсира. Успява да ни обясни, че имат меню на деня, което включва крем-супа от тиква, зелена салата със сирене бура́та и телешки филенца в BBQ сос за основно. Поръчваме. Като комплимент от заведението ни донасят черен хляб с орехи и стафиди, който е току-що изваден от пещта. Пари-пари.
Цели 8 часа се наслаждаваме на турболенция и нелюбезни испански стюардеси. Тръгнали сме в 17 ч. от Испания, но заради седемте часа разлика кацаме в Пунта Кана в 18 ч. местно време на същия ден. Тъмно е. Летището е малко и залата за багажа е покрита с палмов навес като стопански обор. Хамалите не бързат да разтоварят самолета и чакаме бая. Времето е адски лепкаво – разбирайте горещо и влажно. Носът ми обаче се чувства добре. Не само дишам през него, но и усещам миризми – за съжаление на пот и цигари. Попадаме и на българи. Държат се странно. Говорят на “че” и се движат в тумба. Крещят. Стискаме си палци да не са в нашия хотел.
Пред автобуса за трансфер ни посреща българка, която е служителка на Joliday. За сефте получаваме обслужване на български, а на Карибите сме за трети път. Явно доста нашенци идват в Пунта Кана! Мнението ѝ за избрания от нас хотел не е обнадеждаващо, но се надяваме да е немеродавно – все пак тя не е отсядала в него, а само е слушала чужди отзиви. Информация, каквато и ние имаме от Booking.
Не започваме добре. На рецепция ни посреща дебел потомък на плантационни работници на средна възраст, който говори отлично английски с брутален американски акцент. Казва ни, че сме разпределени в стая в лошите вили на комплекса – нереновирана и отдалечена от плажа. Обещава да ни ъпгрейдне и ни праща в друга нереновирана къщичка, която обаче е по-близо до плажа. Доволни сме. Какво толкова има да искаме. Все пак стаите са само за спане и къпане. Отиваме. Опаа! Стаята ни мирише на влага и мухъл и вместо спалня имаме две отделни легла. Уморена съм, спи ми се и трябва да си впръсквам и натривам всичките хиляда и сто илача, които влача в багажа, така че съм готова да се примиря. Мъжът ми обаче не. Предявява претенции. Иска стая със спалня и да не смърди. Въртят ни на шиш известно време, след което една ниска и въз трътлеста патладжанено черна кака ни повежда към нашата втора стая. Трагедията е пълна. Водачката ни не знае къде е стаята. Обикаляме пътеките 3 пъти, дори влизаме в сервизното. Откривам я аз. Освен че е обзаведена със спалня, нищо в нея не е по-добро от предишната. Дори обратното – намираме наполовина изпита бутилка с вода в мини бара!?!? Подигравка. Фитилът на съпруга ми вече пуши. Той лети като фурия към рецепцията, а аз се тътря след него. Току пристигам и той ми съобщава, че е постигнал нова договорка – този път сме истински ъпгрейднати. Фаусто – едрият рецепционист, разигравал ни циркаджийски номера досега, му намигнал заговорнически с думите: I take care of you, you take care of me! Демек иска бакшиш. Качват ни на една голф-количка, от която вися наполовина и всеки момент ще се изхлузя. Пътуваме, струва ми се, доста. Спираме. Настанени сме на втория етаж. Стаята е като останалите, но не мирише на мухъл. Доста е прашна. Явно отдавна никой не е влизал в нея. Няма значение. Моментално умирам на леглото.
Ошашавена от часовата разлика, отварям очи в 6:30 ч. сутринта с усещането, че съм преспала. Навън вече светлее. Излизам на балкона и виждам, че снощи “играчът” рецепционист наистина се е погрижил за нас – дал ни е стая със sea view. И то напълно безплатно! За следващите седем дни терасата се превръща в любимо място за сутрешното ни кафе. Откъм морето духа приятен бриз, който усещам как прочиства синусите ми. Изритвам половинката от леглото и го юрвам на сутрешна разходка по плажа с цел лечебно вдишване на йодни пари. Нещо, което на поспалив пор като мен рядко му се случва.
Вървим почти час и плажът не свършва – алабастрено бял и кашмирено мек е. Спорим дали това е най-финият пясък, който сме виждали. Аз защитавам тезата, че и във Варадеро беше такъв, а съпругът ми, както обича често да прави, ми оспорва. Всичко е в името на това да ме дразни. Стигаме до делфинариум. Връщам му го, като започвам да мрънкам, че съм гладна. Отправяме се към хотела, за да закусим и да си вземем хавлии. Вече е светло, слънцето започва да напича, а плажът е оживен – приготовляват го за нас, неговите нови гости.
Хотел Blau Natura Park Eco Resort & Spa губи всички видове точки за обзавеждане и комфорт на стаите, но пък в оценителната скала няма толкова чертички, колкото той би покрил за екзотика и красота. Отделните къщички (patio) се допират една о друга и оформят елипсовиден двор, в който има малки, преливащи се един в друг водоеми, мостчета, животни и буйна растителност. И друг път съм “съжителствала” с причудливи представители на флората и фауната, но не и с точно такива. Нашият двор е умален макет на намиращата се пред входа на хотела лагуна Bávaro. За първи път виждам фламинго, както и т.нар. ходещо дърво (Walking Palm Tree). Това е средно високо палмовидно растение, пускащо корени от стеблото си, чрез които се премества в посока на светлината. За година можело да “извърви” до 20 метра. Пауните и патиците, които кретаха навсякъде и осираха наоколо, не ги броя. Тяхното присъствие радва децата и създава грижи на персонала, който всеки ден мие пътечките от акитата 😉
Обещала съм си да не прекалявам с храната, но готвят толкова вкусно, че всичко отива по дяволите. На ден ако не изяждам по половин килограм захар, те па на́. И то без да броя плодовата. Пристрастена съм към манго и ананас. Отдавна съм на мнение, че вкусът на продаваните у нас екзотични плодове няма нищо общо с истината. Използвам пътуването, за да си отям от хубавото. А си намерих и нов любим плод – маракуя. Яде се само сърцевината, която е пълна с едри семки и обвиващо ги крехко, сочно и кисело “месце”. Рускините си го подслаждат, изсипвайки по едно-две захарчета в парче. Аз си го греба с лъжицата така – натюр, но не съм критерии, защото аз и лимон ям с охота.
Напълнили стомахчетата, отиваме на плажа. Като отговорни бледолики сме намазани дебело с плажно масло 30-и фактор и се позиционираме под най-дебелата карибска сянка, за която можете да се сетите – две палми плюс чадър от листа. Местният паяк с окраска на точки се вижда в чудо с нас – нито може да ни изгони, нито пък да ни изпие кръвчицата. Ама и с присъствието ни се опъва да свикне. Ту нагоре бяга по чадъра, ту се спуска по тънка жичка надолу. Надява се, струва ми се, да сме кошмар, присънил му се посред бял ден. Мъжът ми вече е забил нос в “Три чаши чай” на Грег Мортенсън и не ми обръща внимание. И на паяка не обръща. Вадя си “Старицата, която наруши всички правила”, но не ме свърта. На Карибите съм. Отивам да правя бели. 🙂
Какви глупости свърших, как се озовах на 300 метра над земята и защо ме заподозряха, че съм напушена до козирката ще ви разкажа в следващия ми пост за Доминиканската република. Там ще ви разкрия коя е най-продаваната на плажа стока и колко струва тя. Няма да познаете… Ще ви кажа и за доминиканските пури, за рома и за това къде с цените дерат кожи и къде само “подстригват”. О, ще ви разкажа и как съпругът ми се сдоби с брат и с какво свърза България единственият доминиканец, който изобщо беше чувал името на родината ни. За всичко това, драги читателю, ме последвай насам >>>
Още Карибски приключения:
Доминиканска република – карибски прелести и лошо обслужване (2)
Доминиканска република: Какво е отвъд лъскавия хотел?
Куба – благословена и прокълната (La Habana) 1
Куба – благословена и прокълната (La Habana) 2
Куба – благословена и прокълната (Varadero) 3
Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (1)
Мексико – тропическият рай или да уцелиш в десетката (2)
Мексико – земята на маите и пирамидите (3)
———————-
Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да ме последвате и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.
puritankata 
Leave a Reply