Без заглавие. Просто Дубай (2)

Не e за вярване, но бъдещият емир на Дубай – шейх Хамдан бин Мохамед бин Рашид ал Мактум – е един от най-популярните инстаграмъри. Профилът му има над 8 милиона последователи от цял свят, като повечето са жени. Аз не съм сред тях (нямам си Instagram), но когато заминах за Дубай на международно изложение, очаквах (или поне тайничко се надявах) той да бъде част от програмата по откриването.

Не беше! Дубайският еквивалент на Бойко Борисов, специализирал се в рязане на ленти и откривания, се оказа шейх Хамдан бин Рашид ал Мактум – министър на финансите и индустрията в Обединените арабски емирства (ОАЕ) и чичо на младия престолонаследник. Като изключим височайшото посещение и суетнята на местните, свързана с него, да си на изложение в Дубай е същото като навсякъде другаде по света. Стоиш затворен в огромен хамбар, жужащ като кошер от хорската маса, а луминисцентното осветление те кара да се чувстваш като бройлер. На края на деня просто искаш да си легнеш.

Ставайте, ставайте, никакво спане. Вечерите са единственият ни шанс да разгледаме Дубай, така че след вчерашното убийствено сафари (прочетете за него в „Без заглавие. Просто Дубай (1)“, заслужава си) днес е време за 5-звезден круиз по Дубай Марина (Dubai Marina) с Lotus Mega Yacht.

През целия ми живот, признавам, не бях се качвала на 5-звездна яхта, но ето нà в Дубай ми се случи и това. Обгрижването започва още от хотела, където идват специално да ни вземат. Едва натоварили се вътре, шофьорът полита с бясна скорост по Sheikh Zayed Road – основният булевард в Дубай. Уж трябва бързо да пристигнем, особено с оглед на скоростта, но разстоянието никак не е малко. А и няколкото отклонения до други хотели, от където да съберем още гости, превърнаха трансфера в едночасова нощна разходка из града. През целия път шофьорът не обелва нито дума, а накрая, отваряйки вратата на микробуса, великодушно ни подканя да слезем с фразата „Calm Down“.

Не ни успокои – разсмя ни. И то много. Толкова, че не разбрахме през колко тъмни тунелчета минахме и по колко стълбища слязохме, докато накрая стъпваме на алеята край водата. Ето, това е стъргалото – капанчета за сладолед, гофрети, палачинки, бургери, пуканки и… и много полуголи рускини. Малко като на Слънчака.

Вървим си ние и, заобикаляйки поредния небостъргач, от малко мостче стъпваме на Lotus Mega Yacht. Голяма е! Още на кея млада жена с дръпнати очи ни предлага влажни хавлиени кърпи за освежаване, а на първата палуба са се подредили няколко сервитьора, които ни посрещат с разхлаждащи напитки. Поднесен в чаши за уиски, в първия момент ябълковият сок заблуди един от нас, че си е взел аперитив. Поканата за наздравица го издаде, а и му излезе соленичко откъм присмех и закачки.

Първата ни работа тук е да вечеряме. Не, не защото ние така сме решили, а такъв е редът. Лодката потегля, след като приключи храненето. Настаняваме се на маса точно до басейна (яхтата си има собствен басейн на открито), така че хем да щракаме на воля, хем наредените наоколо готвачи, които на момента приготвят всякакви аламинути – зеленчуци с пармезан, пилешки филенца, скариди, паста, салати…, да са ни под ръка. Замаяни в изучаване на кулинарните предложения около нас, пропускаме да се възползваме от истинската вечеря, която е сервирана в ресторанта на закрито. Така де, за пропуска ни важи думата „почти“, защото десертите бяха открити на мига.

Масата ни е стратегическа по всички критерии. Снимките стават уникални. (Разгледайте албума със снимките от Dubai Marina в моята Фейсбук страница „Моята дестинация“. А и обещанието е да ни изведат в открити води и да се любуваме на нощни гледки от Palm Jumeirah, така че ключовата позиция е наша.

Отплаваме. „Уважаеми гости, поради силен вятър и вълнение няма да излезем в открито море, а ще се придържаме към брега“ – съобщава женски глас по уредбата. Кàжи честно? По-увесени носове, казвам ви, не сте виждали. Въртим се в кръг повече от един час на входа на марината, което не е много забавно, но пък не мога да се оплача, че не съм снимала всяка сграда наоколо поне по 10 пъти. Колкото и кадъра да направи човек, все един EMAAR ще се вмъкне вътре. Разсъждавайки по нашенски, първата ни мисъл е, че това е някаква строителна фирма. Проверявайки в Google, откриваме, че това е инвестиционен фонд. И то не чий да е, а на емира. Така де, в арабско емирство сме, какво има да му се учудваме на „свободния инвестиционен пазар“?!

Покрай десетките небостъргачи откриваме две интересни неща. Едното са светещи дървета, с които Дубай имитира Gardens by the Bay в Сингапур. Доста неубедително според мен. Второто е огромно виенско колело, което е почти готово и нищо чудно сега, когато пиша тези редове, на борда му да има стотици туристи.

Подканят ни да се качим на най-високата палуба, където ще има специална шоупрограма – танц танура (tanoura dance). Нещо, което вече сме гледали – и то снощи по време на сафарито, така че никак не сме изкушени от „ексклузивното“ предложение. Желанията ни са свързани по-скоро с връщане в хотела и среща отблизо с възглавницата.

Няма да ви лъжа – аз съм мързел. И обичам да спя. Ако съм сама, вероятно бих проспала всички вечери. Сегашната – пада се сряда – всички искат да я проспят. По план трябва да вечеряме, а най-близко до хотела ни е един ирански (персийски) ресторант. Позакъснели за уречената среща (по моя вина), със съквартирантката ми сварваме нашите хора във фоайето на хотела да ни чакат в компанията на наша сънародничка. Усмихнато и увлекателно разказващо момиче, което успя с истории за живота на работещия в Дубай западен човек да ме накара за почти час да забравя стържещия ми стомах. Трудно постижима задача при мен. От нея разбираме, че голяма част от жилищните небостъргачи около Dubai Marina са населени от работници, т.е. служители на международни компании, които са командировани в Дубай. Върху цената на наема (както и за покупка) голямо влияние оказва етажът – колкото по-ниско, толкова по-евтино. Прозорците на високите сгради не се отварят (ние вече го бяхме установили в хотела), което, като помислиш, е логично, но важи дори и за помещенията, където пушенето е разрешено. В офисите въздухът и температурата се контролират от централна вентилационна система, която е настроена на страшен студ. Ще я цитирам: „Понякога си слагам жилетка и шал“. Между другото, ако не сте ходили в Дубай, подгответе се за това навън да е 36°С например, а на закрито (включително в такситата и по спирките на метрото) да е около 16°С. Тези са изроди в това отношение. По-интересното обаче е, че в Дубай е безопасно и доста изгодно също така да си жена (говорим за чужденка), защото заведенията там (които основно са в сградите на хотели) функционират както у нас – предлагат безплатен вход и пиене на дамите (включително и алкохол!), за да привличат повече и платежоспособни мъже. Тези нейни думи ни обясниха защо днес на щанда ни се отби прилично зачервен ирландец, собственик на бар в района на изложбената зала, чийто първи въпрос към нас беше: „Вие пиете ли?“ Утвърдителен отговор не му беше нужен, защото по усмивките ни той го предугади. Отправи ни оферта да получим безплатен алкохол, ако вечерта посетим неговото заведение.

Накрая, преди да се разделим, нашата събеседничка ни разкри и един, сигурна съм, никому неизвестен факт – в Дубай най-често изпълняваните полици по здравно застраховане са свързани със заболявания, отключени от недостиг на витамин D. И това в страна, където слънцегреенето е сигурно 364 дни в годината. Но това е поредното доказателство, че кой каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи.

555 метра над земята. Това ни предстои. Денят е четвъртък. Нашата работна седмица приключи с края на арабската работна седмица. Предварително сме отредили тази вечер на най-високата сграда в света – Burj Khalifa. В метрото сме и колегите не могат да си представят как така ще слезем на спирка Dubai Mall, а пък ще трябва да вървим километър и половина, докато реално стигнем мола. „Това не го видях на картата“ получих аз вместо „ти беше права“, докато вървяхме по безкрайния коридор. Вкарани от него директно в мола, правим няколко отчаяни надничания в магазините, от които за всички става ясно, че тук и сега е по-добре да не се пазарува.

Билетите ни са предварително купени от сайта на Burj Khalifa. Ако възнамерявате да ходите там, горещо ви съветвам да направите същото. Докато си чакаме часа, излизаме от мола, за да наблюдаваме спектакъла на пеещите фонтани. Да ги видиш за първи път е впечатляващо. На мен обаче ми е за втори и сега не съм особено развълнувана. Виж, пред вида на „Pizza Hut“ – мил спомен за хубавите пици от миналото, когато тази верига я имаше и у нас, всички се оживяваме и единодушно избираме да вечеряме там. Още не е дошъл сервитьорът, когато над езерото се разнася оглушителна музика. По суетнята и рязко опразнилите се околни маси разбирам, че това ще да е нещо интересно. Източник на шума и притегателна сила за всички фотоапарати е именно Burj Khalifa с неговото светлинно-музикално шоу. Това вече ме впечатли. Видеото съм качила в страницата „Моята дестинация“.

Към момента Burj Khalifa държи първото място по височина в света. Четох някъде, че китайците строят още по-висок небостъргач, ама довършили ли са го, не са ли… А за Burj Khalifa казват, че дизайнът на фасадата му съчетавал в себе си елементи от традиционната арабска архитектура. Не оспорвам, макар че не ги виждам. Вървейки нагоре към небето, сградата се стеснява и всяка „стъпка“ представлява тераса. Туристи се допускат до три от тях. Посещението на 124. и 125. етаж е с един билет и те са най-предпочитани от гостите на Дубай. Донякъде заради цената. Да се качиш на 148. етаж (кръстили са го at the TOP SKY) вече си е топ. Там отиваме и ние. На 555 метра над земята. Толкова е високо, че посещавайки го, човек може да наблюдава залеза два пъти – веднъж, докато е на земята, и втори път – от най-високата му тераса. Пропуснах да кажа, че е открита!

Отваряйки специално за нас няколко VIP коридорчета, уредниците още на входа ни разделят от голямата група чакащи. За at the TOP SKY сме двадесетина човека – ние и стегната група шведи. Въвеждат ни в стая с черни стени, черен под, черни диванчета и приглушена светлина, където потискащо висока, слаба, руса жена с портативен микрофон започва да ни дава наставления какво да правим и какво да не правим, докато сме сред звездите. Сменя ту английски, ту шведски, а и микрофонът пращи ужасно, така че повечето неща не ги разбирам. Далеч по-интересна ми е напитката, която, когато я взех от подноса, бе наречена с думата „кафе“, но на вкус и цвят повече го докарва на Иван чай. Не я допих. Русата „върлина“ отвори някаква врата и ни подкара да излизаме от черната стая. Като изключим скенера и проверката на багажа, която по строгост наподобява летищните проверки, до качването в асансьорите нищо не ми хваща вниманието.

200 човека. Поне толкова са минали проверката преди нас и чакат кротко на опашка, за да се качат на асансьорите на Burj Khalifa. Сякаш под изречено заклинание „Сезам, отвори се“ въженцето, препречващо червения килим, е преместено и ние сме най-отпред. Групата за „at the TOP SKY“ се качва на асансьора преди всички останали. В кабината е като в 3D киносалон, а „филмът“ е „Изстрелване“. На 124-тия етаж правим прекачване в друг асансьор, защото до високите етажи е само един. Отнема ни общо 104 секунди, за да преодолеем 555 метра, или 148 етажа. Това е по 70 стотни от секундата на етаж…

Посрещат ни с освежаващи напитки и дребни сладки в затъмнено фоайе с Г-образни диванчета по средата, подредени един до друг във формата на тривърха звезда. От прозорците, до които са поставени масички с по два стола до всяка, се вижда цял Дубай. На този етаж има Free Wi-Fi, което веднага използваме, за да се тагнем във Facebook. Залепена за стъклата в търсене на начин да направя снимка без отражения на лампи, мебели и хора в нея, изведнъж оставам сама. Аха да ми стане тъпо и да се нацупя, когато колежка идва да приобщи агънцето отново към стадото. Докато съм се занимавала с глупости, те намерили откритата тераса и сега тя ме води именно натам. Заварваме групичката „приклещена“ в ъгъла на терасата от фотограф, който настойчиво желае да ни направи family photo. Накрая склоняваме. Снимката е уникална, без да преувеличавам, но и цената ѝ си я бива – около 250 лв. за една изпринтена снимка във формат А4, поставена в луксозна кожена папка, плюс флашка с останалите, непринтираните кадри. Пакупка само на флашката например не е възможна, т.е. няма по-евтин вариант. Ако ти кеф – кеф. Това е положението!

Буквално десетина минути по-късно фотографът беше приключил работа, така че ние се възползвахме на макс от отсъствието му и си направихме цяла фотосесия във въпросния ъгъл. Иска ми се да ви опиша какво е чувството да стоиш на отворена тераса на такава височина, но истината е, че едва ли ще успея. Първият път, когато прекрачих прага ѝ, силен порив на вятъра ме блъсна в гърдите. По гръбнака ми преминаха тръпки, а когато се доближих до оградата, която е изградена от прозрачни плоскости, между които има разстояние, колкото да се провре ръка, ми се разтрепериха краката. Дълго време ми отне, докато си овладея тялото и наложа разума си над страха, за да изкарам телефона през процепите на оградата и да снимам Дубай от въздуха, без никакви прегради помежду ни. За потръпването принос има и температурата, която е с около 20 градуса по-ниска, отколкото на земята.

Тръгнахме си. Хем, че ни доскуча, хем, че и престоят на този етаж е ограничен до 1 час (ако не ме лъже паметта). На слизане се отбихме и на 125. и 124. етаж, но там беше претъпкано с туристи, а гледката някак си не можа да ни задържи за дълго. За краткия ни престой там допринесе и практиката за насилствено групово снимане, на която станахме жертва. Дори не ни попитаха дали искаме снимка, а още със слизането от асансьора ни притиснаха като арестанти до една стена и започнаха да щракат. Снимките, които правят, са отвратителни. По-несполучливи монтажи мисля, че никъде досега не съм виждала. То изкуствено, изкусвено, та чак бие на кухо.

Леко недоволни от последното изживяване се отправяме към земята. Утеха след преживяното някои от нас намират в голяма кутия карамелизирани пуканки. Другите пък се награждаваме, бъркайки в чуждата кутия с пуканки. Всичко това, докато стоим пред огромния аквариум в Dubai Mall и се дивим на скатовете, акулите и всевъзможните морски същества, обитаващи този умален макет на океана, чиито размери стократно надхвърлят тези на нормалните аквариуми.

Прибираме се в хотела уморени до припадък. Четвърти ден в Дубай – четвърта вечер лягане по никое време. Заричаме се, че утре ще спим до късно. Петък, 1 март, е нашият последен и единственият ни почивен ден тук. Аз и съквартирантката ми категорично отхвърляме варианта да го загубим в обиколки в мола и даваме друга идея – посещение на Dubai Miracle Garden. Към нас се присъединява само още един човек, така че в намален състав ще отидем да видим що за чудо ще да е това. А вие, за да разгледате чудните градини на Дубай, елате с мен в следващия пост. Насам, моля >>>

Първата част на историята за Дубай:
Без заглавие. Просто Дубай (1)

Още пътешествия из арабския свят:
Египет – пирамиди, фараони, слънце и море (1)
Египет – пирамиди, фараони, слънце и море (2)
Египет – пирамиди, фараони, слънце и море (3)

Йордания – потайностите на арабския свят (1)
Йордания – потайностите на арабския свят (2)

Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като за целта трябва да кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да го направите и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.