Без заглавие. Просто Дубай (1)

„Кракът ми няма да стъпи повече там!“ Закана, над която в една мразовита февруарска неделя, докато гледам отворения куфар и се чудя с какви ли дрехи да го напълня, се надсмивам. Няма да ходиш в Дубай ли?! Нà ти, уважаема, и се научи никога да не казваш никога.

А поводът да престъпя обещанието си е командировка – нещо, на което няма как да се откаже. Планиран още от октомври миналата година, едноседмичният ни престой в „столицата на лукса“ ще е с доста гъста програма. На отиване летим с Fly Dubai, а на връщане сме с Wizz Air. Заради късния час, в който пристигаме в Дубай, предвидливо сме си поръчали вечеря в самолета. В сайта на авиокомпанията изборът е измежду поне осем варианта на ястия, като аз се спирам на пилешко с masala. Звучи ми интересно, не за друго.

На борда обаче ситуацията е друга – стюардесата с усмивка ме пита дали искам месно или вегетарианско ядене. Поръчала си пилешко с masala ли? Еми няма! Ще ядеш, каквото има. В случая пак пилешко, ама с два резена морков, бял ориз и сметанов сос. Хапнах го, не беше лошо, ама пустата masala все ми е в ума. Пък и как да я изкарам от там – пет часа полет не минава току-така. Още повече, когато ентъртейнмънт системата ти забие някъде над Истанбул и единственото ти забавление е да тормозиш колежката, седяща до прозореца, да снима. Ама да го прави с твоя телефон, ама снимките да са хоризонтални, ама да е по-близо до люка, ама ако може леееко да наклони телефона, за да урегулира светлината… Леле, не знам как ме изтърпя това момиче, но пък снимките ѝ се получиха супер.

Sofia from a plane
Софийското поле
Sunset over Istanbul
Залезът над Истанбул

Тръгнали с плетени пуловери, още пристъпвайки през вратата на летището, Дубай ни посреща с пролетни температури. Не е за фланели, определено, но и господинът, който още в България на -2°С се разкарваше по шорти, не бе уцелил с облеклото. Наредили сме се чинно на бая проточила се опашка за таксита, което дава увереност на пушачите да извадят фитилите. Истинска съдбовна несправедливост си е закоравял пушач, който не е палил сума часове, да трябва да изхвърли първата си цигара наполовина. Обаче опашката се топи със скоростта на сняг през март и нашият ред идва по-бързо от очакваното – направо мигновено.

Шест човека сте? Няма проблем! За вас има миниван. Ама ние имаме и много куфари. И за куфарите има място. И хоп, както го е изпял Васил Найденов, със 100 километра в час ние летииииим. Движим се по основната пътна артерия в Дубай – Sheikh Zayed Road – и отиваме в хотел Millennium Plaza. Той е на главния път и колкото на Google Maps изглежда лесно да го намериш, толкова в реалност е трудно да го достигнеш. Да хванеш правилната отбивка от 6-лентов високоскоростен път и да обиколиш из сукаците, така че да спреш точно пред входа, си изисква професионализъм.

Millennium Plaza Hotel
Фоайето на хотел Millennium Plaza

Късметлийската ми неделя ще да е това. От всички аз изтеглям късмета с най-тузарската стая на най-високия (от нашето разпределение, не в хотела като цяло) етаж. На 48-мия етаж съм, леглото ми е до прозореца и пред мен е половин Дубай, прострян като на длан. И ваната в банята ми е с гледка, а всичко блещука все едно съм в пещерата на Аладин. Няма нищо истинско, разбира се, но на вид го докарва. Само за снимка.

A night view from Millennium Plaza Hotel
Гледката от 48-мия етаж
Bathroom Millennium Plaza Hotel
Златни плочки на преден план и вана с прозорец, отразени в огледалото

В асансьора усетих още първия път, че ми стана лошо, но на сутринта го затвърдих – да слизаш от 48-мия етаж си е почти като да кацаш със самолет. Ушите заглъхват и пукат, а при всяко спиране и тръгване стомахчето изразява недоволство. Ама пък и ние сме едни, ще рече човек, че не сме в арабския свят, ами в Германия – сън не сме спали, за да отидем в 08:30 ч. на работа. А там дори не са и помисляли да отворят, камо ли да започват да работят. Така де, постояхме час–два отвън, благодарение на което станахме свидетели на специален „танц“ – нещо като нашето гъзареене пред дискотеките. Млад местен жител, облечен в традиционната бяла роба и със слънчеви очила със златни рамки, кара Range Rover със свален прозорец до долу, показана лява ръка навън, на която е окичен златен (или поне жълт със сигурност) часовник, върти кръгчета бавно наоколо, хвърля белтъци и ни заговаря. Класика в жанра.

Хареса ни първият работен ден – някак не усетихме кога стана 11 ч. и… той свърши. Но пък емпирично разбрахме какво имат предвид арабите, когато казват, че тяхното ghadaan insha’allah (в превод: „утре, ако е божията воля“) било абсолютно същото като испанското mañana, само дето отсъствал елементът на припряност. Така че без да бързаме за където и да било яхнахме един джип Toyota и заминахме на сафари.

Me Desert Safari Dubai
Малко авторово присъствие

Ако има нещо, заради което наистина си заслужава да отидете в Дубай, това е сафарито. Два пъти съм го правила и пак бих, ако съдбата се пошегува с мен и ме изпрати отново там. Няма такъв адреналин, няма такова забавление.

Desert Dubai 1
В пустинята имаше силен вятър и пясъчна буря

Пълен автомобил с жени – готов кокошарник. То е говорене една през друга, то е кикот, а тук-там и по някоя английска вметка, целяща приобщаване на гида ни. Пак започвам с моите наставления за снимки, като този път искам да „хванем“ пясъчните преспи, затрупали пътя. Къде заради бавна реакция, къде заради неумение на седящия на първата седалка – снимки няма. Иначе минахме покрай бунището на Дубай, което ми се откри с перфектна възможност за снимка, но се въздържах. Хората милиарди инвестират в изграждането на лъскав имидж, а аз да взема сметището им да снимам… Не, не. А пък и то едно сметище – дубайска му работа. Направили го като дюна на средата на пустинята. Наредили се камионите – едните карат боклука, а другите пясък и го засипват. Вее вятър, но не хвърчат найлонови торбички. Фалшиво сметище.

Desert Dubai 2
Боклуците бяха навътре в пустинята – до всеки храст имаше по нещичко, завещано на природата от поредния “добре възпитан” турист. Видяхме дори празна бутилка от шампанско

Спираме на крайпътно ханче в арабски стил – разбирайте огромен магазин за боклуци, който трябва да се прекоси целия, за да се отиде до WC-то. Сред всичко, което е за продан, едно нещо ни е жизнено важно в момента – шал. Използвайки традиционната техника, Шахид (така се казва нашият гид) ни превръща в едни Шехерезади на пустинята. Спуска гумите на джипа, качваме се по местата си, затягаме коланите иии… е време за сафари.

Сафарито представлява препускане с джип с бясна скорост из пустинните дюни, като колата ту едва се крепи на ръба на някоя дюна, ту се накланя остро наляво, после стремглаво се спуска надолу в пропастта, след което изведнъж се изкачва право нагоре по следващата дюна, докато шофьорът не реши, че ще е много по-забавно, ако точно сега наклони возилото рязко надясно. И докато телата са в нещо като човешка центрофуга, адреналинът скача до небето. За вокалните изражения на случващото се няма да повдигам дума – на вземаните диапазони и Мистерията на българските гласове може да завиди. А с нашия VIP пакет това нещо трябваше да продължи 60 минути. Прекратихме го на 30-ата. Защо ли? Ами заради мен. Защото аз, водена от страх да не би за няколко часа да взема да умра от глад, се наядох преди да тръгнем, а това, както се досещате, не е най-умното нещо, което може да направи някой, чието тяло ще бъде размятано насам–натам. Та ей така, драги читателю, не яж преди сафари, ако искаш да го изкараш цялото и да ти е хубаво.

Desert and Joker Dubai

Това моето си е срамна работа – на първата седалка съм, прегърнала съм шишето с водата и се моля по-бързо да сляза от тая проклета кола. Сигурно съм бледа като платно, защото Шахид е вперил угрижен поглед в мен. Подмята шегички, но май по-скоро се чуди какво да прави… Хубавото е, че временно ще си почине от мен – предстои ни едночасова езда на камили.

Joker
Запознайте се с Джокер (Joker)

Колкото до мен, има си и предимство да си проблемната персона в групата – качват ме на камилата водач, чието име е Джокер. Нахлузен му е намордник, защото обичал да плюе. Сама съм на гърба на животното, но водачът ме моли да седна на задното седло. Не разбрах какви бяха съображенията му, обаче разбрах друго – не е лесен бедуинският живот. Шейсет минути върху Джокер и краката ми изтръпнаха, а накрая забавлението премина към леко мъчение. Иначе пък гледките си заслужаваха – то не бяха бели дюни, то не бяха жълти дюни, то не бяха розови.

Me with burka
Облечена по този начин, дори родната ми майка не ме позна

Гледки да иска човек в пустинята. Нищо друго не му трябва освен добър, трениран фотограф, какъвто се оказа нашият Шахид. За да компенсира за моя дискомфорт (явно прие случката с прилошаването за своя персонална отговорност), той ми спретва цяла фотосесия на залез слънце. Пози коя от коя пò, точно като за Фейсбук.

Dubai Desert Sunset
Залезът е сред атракциите

Всичко завършва, разбира се, с ядене и… не, пиене няма (т.е. има, но е срещу сериозна сума), а богата шоу програма. Тя замества алкохола. Започва се с традиционен ориенталски танц, който западът нарича бели денс (belly dance), а местните ракс шарки (raqs sharki). И един интересен факт: с името ракс шарки се обозначава голяма група ориенталски танци, които ние, българите, често бъркаме с турския танц гьобек (от тур. göbek – пъп) и/или с циганския кючек. Втори в програмата е танцът танура (tanoura dance), който представят като традиционен арабски, но навсякъде в Интернет пише, че всъщност произхожда от Египет. Изпълнява го мъж, облечен в многоцветна светеща пола, който се върти с бясна скорост на едно място като пумпал, а често през това време в ръце балансира с някакви предмети. Можете да видите откъс от този танц на видеото отдолу.

На връщане минаваме покрай двореца на шейх Mohammed bin Rashid Al Maktoum – управника на емирство Дубай и вицепрезидент и министър-председател на Обединените арабски емирства (ОАЕ). Шахид ни обяснява, че шейхът живее там със своите четири жени (две арабки, индийка и пакистанка) и 23-те си деца. В бройката са включени и момичетата. Информацията от нашия водач доста се разминава с това, което открих в Интернет по въпроса, но честно казано не знам на кой източник би могло да се вярва повече.

Денят приключва късно, а вечерният душ ни показва, че сме донесли голяма част от пустинния пясък със себе си добре напъхан в косата, ушите, ноздрите и на разни други, неподозирани места из тялото. Следващите три дни обещават да са далеч по-натоварени със служебни ангажименти, но пък вечерите са уплътнени с приятни занимания. Ще си направим 5-звезден круиз по Дубай Марина (Dubai Marina), ще хапнем персийска кухня в ирански ресторант и ще се качим на най-високата точка на Бурдж Халифа (Burj Khalifa) – 555 метра над земята. Ще отделим време и за райската градина на Дубай – Dubai Miracle Garden. За всичко това ще разкажа в следващия ми пост. За да го посетите, кликнете тук: „Без заглавие. Просто Дубай (2)“.

Още пътешествия из арабския свят:
Египет – пирамиди, фараони, слънце и море (1)
Египет – пирамиди, фараони, слънце и море (2)
Египет – пирамиди, фараони, слънце и море (3)

Йордания – потайностите на арабския свят (1)
Йордания – потайностите на арабския свят (2)

Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като за целта трябва да кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да го направите и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: