Не бяха такива очакванията ми за Киев. Не, че съм имала конкретна представа какво ще заваря там, но въпреки това видяното ме изненада. Изненада ме приятно. Дотолкова, че да осъзная, че един ден за украинската столица е недостатъчен. Ама тотално. И няма да преувелича като кажа, че там всяка малка уличка крие някакво съкровище.
В търсене на скритите и явните съкровища на Украйна сме. Отделили сме ѝ 5 дни, като всеки един от тях сме на различно място. Първият ден запълнихме с разходки из Киев, като дори слязохме на 105 м под земята, а видяното и преживяното е описано в „5 дни в Украйна (ден 1: Киев)“. Рано сутринта на втория ден хванахме високоскоростен влак и „отлетяхме“ за културната столица на Украйна – Лвов. Там всичко протече по вода (в прекия и в преносния смисъл) и успяхме да надникнем из места, където рядко туристите достигат. Разказала съм всичко в подробности в „5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)“. През третия ден без малко да се подхлъзнем по политиката, но ѝ устояхме и успяхме единствено да се „отъркаме“ в съпровождащия я лукс и разточителство. Влязохме в покоите на експрезидента Виктор Янукович, а за това какво видяхме там ще прочетете в „5 дни в Украйна (ден 3: Межихирия)“. Четвъртият ден беше по-екстремен – прекосихме границата на 30-километровата Чернобилска забранена зона, за да погледнем експлодиралия през 1986 год. блок №4 на АЕЦ „Чернобил“ от има-няма 200 м. Тежичко е това като изживяване, оставете какво разправят, но ако сте готови да го видите и да прочетете подробностите, ето го линка: „5 дни в Украй (ден 4: Чернобил и Припят)“.
А ние току-що слизаме от Uber таксито, което ни докара от Межихирия до Киев. Уговорката ни с останалите, които са в друга кола, е да се срещнем пред Киево-Печерската лавра. Ама кой да ти знае, че тя е огромна и „отпред“ е широоко понятие. Толкова широко, че обиколихме тротоара три пъти, влязохме в два църковни магазина, за да питаме къде е „отпред“, и накрая се наложи да звъним по телефона. Отчаян ход, особено предвид факта, че Украйна е трета, четвърта или не знам си коя там група в листата на телекомуникационните компании и обажданията режат глави директно от кръста. Та ей така, срещу 7 лева горе-долу за 20 секунден разговор ги намираме – седнали били да ни чакат на пейката при паметника в чест на загиналите във войната в Афганистан.
Влизаме през най-близката отворена врата, като никой от нас не е сигурен дали това е официалният вход или не. Оглеждайки се престъпнически наляво и надясно, вървим лека-полека по павирана улица и очакваме всеки момент някой да кресне зад нас какво правите тук. Това не се случва. Будките са празни. Целият двор е празен. Само едно девойче е поседнало и си рови в телефона. Когато я доближаваме, виждаме, че тя всъщност чака приятелката си, която, изплезила език от преодоляването на душепогубващия наклон на улицата вдясно, идва откъм тоалетната. По огромната насочваща табела разбрахме. Там някъде, в „дълбокото“ стърчи и позлатен купол, което недвусмислено означава, че освен тоалетна в тази посока има и нещичко от лаврата. Не, пред вида на умореното момиче се отказваме от всякакви мераци да проверяваме какво стои под този купол. Ще вървим напред по царския път.
Това бил входът. Най-накрая виждаме отворена будка, че и ценоразпис на различните билети за посещение. Докато се чудим какво искаме да видим и обсъждаме вариантите, жената отвътре всячески се опитва да ни привлече вниманието, ръкомахайки. Късно било станало, казва тя, пещерата е затворена, а пък за храмовете нямало смисъл да ни взема пари, така че направо да влизаме. Добре, приятна госпожо, влизаме и втора покана не чакаме.
Часът е почти 18 и случваме не само с безплатен вход, ами и с още две неща – литургия и перфектна светлина за снимки. Запалваме свещички и слушаме известно време. Търся да усетя спокойствието и разтварянето на душата, към което предразполагат някои храмове, но не успявам. Осъзнавайки, че в храма съм останала последна от нашата групичка, изскачам бързо навън. Останалите били поседнали под боровата сянка и предпочели да гледат как залязващото майско слънце къпе белите стени на божия дом в топли оранжеви краски.
Красива е Киево-Печерската лавра. Колкото и да не си падате по манастири, не се лишавайте от възможността да я видите. Тя е станала вдъхновение за големия украински поет Тарас Шевченко, който ѝ посветил творбата „Церква всіх святих у Києво-Печерській лаврі“. Съблазнена да се „докосна“ до таланта, поседнах на неговия стол. Рязко поетична муза не ме споходи, но пък хубава снимка за спомен си направих.
Точно тук е големият дървен портал, чието прекрачване ни извежда от магичния манастирски двор и ни вкарва остро в действителността – прозаична, тясна, мърлява киевска уличка. Тя пък води на улица „Лавърска“, която огражда парка „Вечна слава“, намиращ се в непосредствено съседство до Киево-Печерската лавра. Вървим към най-близката (а по стечение на обстоятелствата и най-дълбоката в света) метро станция – „Арсенална“. Уличното движение е по-натоварено, отколкото би ни се искало, и затова кривваме из парковите алеи. Отбиването от отъпканата пътека, както обикновено става, отвежда до нещо интересно. Нас ни завежда до монумента в памет на жертвите на глада, покосил Съветска Украйна в годините 1932–1933 год.
Гладомор! Така е известен ужасът в историята на тази държава. Някои дори го наричат геноцид, защото виждат предумисъл в предизвикването му и достатъчна мащабност в „изпълнението“ – от глад са измрели между 1,5 и 10 милиона души. Разликите в бройката идват от преброяващия и от използвания метод, но независимо от всичко става въпрос за масово унищожение. В най-черните свидетелства за този период се споменава дори за човекоядство – посягане върху живота на новородени и бебета. Избирани били невръстните жертви, защото те все още нямали съзнание и нямало да разберат какво се случва…
Парадоксално, точно на отсрещния тротоар се „пъчи“ заведение за хранене със сенчеста градина с гледка към Гладомор. Пълно е. И масите са отрупани. Дали загърбили историята, или именно заради нея – киевчани гуляят пред паметта за най-озъбеното лице на глада.
И като сме на тема манастири, ето още един, който си заслужава – Михайлiвський золотоверхий монастир. Той е в т.нар. стара част на Киев. Движейки се без карта и посока, пред нашия поглед манастирът изниква два пъти. Първият път, след като сме се насладили на изкуството на улични музиканти, продаващи таланта си в подлеза на метростанцията на Майдан Незалежности, излизаме на повърхността пред хотел „Козацький“ (Kozatskiy) и хващаме малка, стръмна уличка право нагоре. Именно тя ни отвежда пред вратите на златовърхия манастир (сякаш пък в Украйна има църква, чийто покрив да не е златен).
Не ни е нужно много – само едно завъртане – за да видим, че не сме къде да е, а в историческото сърце на града. Улиците, сградите, хората. Сякаш въздухът тук е друг. Не знам за друга европейска столица, в чийто център да има цял манастирски комплекс, а какво остава за два.
Казах ли ви, че св. Архангел Михаил е патрон на Киев, а едноименната обител е нещо като градския манастир?! Малко като нашата църква „Св. София“, ама не съвсем – и мащабите са различни, и всичко… Обаче днес е неделя и за нас това е последният ден в Киев. По моята програма досега трябваше да сме приключили с безцелните разходки из Киев и да отделим свободния предиобед за посещение на етнографския комплекс на открито Mamajeva Sloboda, който пресъздава типично украинско селище от XVII век. Еклектични са снимките от там, на които схлупените дървени къщурки съжителстват с извисяващите се десетки метри над тях социалистически жилищни блокове. Има си и ресторант, където сервитьорки в носии поднасят традиционни манджи по стари рецепти, а цените са от народни по-народни. Както се казва, всичко съм предвидила, освен факта, че ние не сме коне на състезание, а волна групичка на самоорганизирана екскурзия. С други думи, оставяме Mamajeva Sloboda за следващия път, когато ще посетим Киев (а такъв ще има, обещахме си го всички) и отиваме да се возим на лодка по река Днепър. Неделно забавление повече за киевчани, отколкото за туристи. Онази част от местните, която не е на лодката, плажува по брега на реката. Температурата на въздуха е 25°С, а на водата в пъти по-ниска. Аз съм с блуза с дълъг ръкав, вятъроустойчиво яке и шал, а на съседното сепаре млада жена в напреднала бременност, облечена в ефирна, полупрозрачна рокля, си играе със своята невръстна дъщеричка, която е съблечена по памперс. За ентусиастите, които се къпят в реката, няма да отварям дума – не са малко и не им липсва смелост.
Качването на лодка за разходка става от речната гара на Киев – Київський Річковий Порт та Вокзал. Туристите не се възползват много-много от това развлечение и информацията в Интернет е оскъдна и дотолкова остаряла, че по едно време бях започнала да се чудя дали пък не са преустановили услугата. Е, емпирично установяваме, че не са, а опасенията ми, че няма да се доберем до там са безпочвени. Мястото кипи от живот и е на хвърлей място от Майдана. Сградата на гарата може да мине за част от старото архитектурно наследство на Киев, площадът пред нея е място за събирания и развлечение на младежите, а безкрайната крайбрежна алея и капанчетата пред гарата са едно от пулсиращите сърца на нощния живот в украинската столица. Яд ме е, че не успяхме да направим нощна разходка с лодка, но и през деня е добре. Цената възлиза на приблизително 13 лева на човек. Повечко е от това, което прочетох в Нета, но сверявайки актуалния ценоразпис, още веднъж се убеждавам колко далеч от истината е била информацията в онлайн пространството. Пък и е неделя – през уикенда цените са по-високи.
Слизаме от лодката и вместо да „потънем“ в поредната непоносимо дълбока метростанция избираме да се повозим на фуникуляра. Може и да съм забравила станциите на другите фуникуляри, в които съм се качвала, но тази ми се вижда най-красивата от всички. Няма да се учудя, ако дизайнът на станцията е такъв, за да подсказва на какво място отвежда зъбчатката.
Къде отива ли? Ами на гърба на вече добре познатия ни Михайлiвський золотоверхий монастир. Нали ви казах, че случаят ни отведе там два пъти?! Ето, това е вторият. Този път е посред бял ден и манастирът е отворен. Влизаме през страничната порта, а неговите искрящи под слънцето небесносини стени ме карат веднага да извадя телефона и да снимам. С периферното си зрение виждам две възрастни жени, които ми ръкомахат. Повече от ясно е, че се опитват да привлекат вниманието ми. Стъписвам се и прибирам телефона. Вероятно е забранено снимането и аз не съм видяла табелата, така че се правя на приятно разсеяна. Обаче не, не било това – искали просто да ми кажат, че това е гърбът на храма и трябва да отида отпред, за да го снимам. Отпред била истинската му красота. Ето снимките, а пък вие сами преценете коя негова част е по-красива – лицето или гърбът.
Докато аз си щракам и се чудя как хем да се възползвам от слънчевите лъчи, хем да избягам от тях, групичката ни се е разпиляла. Едни пазаруват в църковния магазин, а други… те се върнали обратно извън манастира, за да си вземат гевреченца от сергиите покрай манастирските стени. Мънички, нито солени, нито сладки гевречета, които са навързани на снопчета. Изяждаме ги дружно, както се чоплят семки в парка, но вместо да ни заситят, те ни отварят апетита. Притиснати от наближаващия полет, нямаме време да седнем на заведение и поне веднъж през целия ни 5-дневен престоя в Украйна да хапнем нещо традиционно. Олег – нашият екскурзовод до Чернобил и Припят – ни е препоръчал „Хачапури“. Намираме едно такова на Майдана, но не сядаме. За времето, с което разполагаме, можем да си позволим само по една шаурма на крак. Шаурмата е като дюнер, но питката е царевична, по-тънка е и е изпечена на тост, а вътре месото е фино наситнено. Освен обичайните зеленуци, в шаурмата се слага и варена царевица. На вкус тя ми хареса повече от дюнера такъв, какъвто го ядем ние тук, в София.
Предварително заявено и платено такси ни взема от хотела (отседнали сме в хотел „Мир“), за да ни откара на летище Борисполь (Boryspil). Летим с първата седмична линия на Ryanair от София за Киев. Пристигаме благополучно и влизаме в летището – настроението е къде весело, къде тъжно. Не ни се тръгва. Гледаме таблата, но нашият полет все още не фигурира в графика. Явно не е обявен. Сергия за сладолед привлича погледа ни и временно отвлича вниманието ни. Много е вкусен украинският сладолед. Толкова вкусен, че успява така да приспи бдителността ни, че не разбираме кога е останал един час до излитането на самолета, а ние все още стоим на летище, където няма и помен от нашия полет. Сверявайки разпечатаните резервации виждаме, че Ryanair не летят от главния терминал на Борисполь, където сме ние, а от някакъв F-G-Z-A. На 20 минути пеша от тук. С кола са 5 мин. Обаче ние нямаме кола. Излизаме панически навън, за да търсим такси или шатъл. Няма шатъл. Такси? Да. Копърки! Ама колкото си щеш и то класически – нито имат табела Taxi върху тавана, нито брояч на таблото. Цената е по-договаряне, разбирайте колкото ти кажат. Ние им изглеждаме като едни 400 UAH на цяло, а те ни изглеждат като пладнешки обирджии. Накрая Украйна си прибра всичко от джобовете ни, а ние разбрахме какво им е на чужденците, когато дойдат в България и се сблъскат с тъмни балкански субекти и мошенически нрави.
———————-
Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да го направите и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.
Всички истории за Украйна
5 дни в Украйна (ден 1: Киев)
5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)
5 дни в Украйна (ден 3: Межихирия)
5 дни в Украйна (ден 4: Чернобил и Припят)
puritankata 
Leave a Reply