5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)

Да отидеш в Украйна и да не видиш Лвов било като да отидеш в Рим и да не видиш папата. Странното е, че за Рим и папата у нас се знае в пъти повече, отколкото за Лвов, а само допреди 30 години държавите ни са били посестрими. В моята глава Лвов бе свързан с две неща – едното, че е в списъка на ЮНЕСКО за световните паметници на архитектурата (което самò по себе си не ми е достатъчно, за да пожелая да го видя), и второто, че е най-хубавият град в цялата страна, което чух от устата на украинка. Това, второто, наклони везните и вкара Лвов в моята програма за 5-дневното ни кръстосване из Украйна.

Лвов е втората спирка от нашето пътешествие в бившата съветска република, а ние сме шестчленна приятелска банда, чиито интереси този път се срещнаха. Средата на месец май е и от вчера сме тук. Денят на пристигането ни отредихме на Киев и попаднахме на доста интересни местенца, като например най-дълбоката метростанция в света, а разказът ми за случките можете да прочетете в моята статия „5 дни в Украйна (ден 1: Киев)“.

Вчерашният ден приключи кротко и навреме, съобразено с графика ни, според който тази сутрин трябва да станем в 04:00 ч., за да хванем сутрешния high speed влак Киев–Лвов. Моята нощ в хотел „Мир“ обаче не е никак спокойна – в съседните на нашата стаи са настанени група младежи (вероятно ученици на екскурзия), които доста след полунощ решават, че е яко фън да се гонят и крещят в коридора, да тряскат вратите на стаите и да се кикотят. Сигурно много страшен вид съм имала, когато отворих вратата, размахах пръст и извадих заповедническия си тон, защото всички се изпокриха като сиви мишки в дупките си. В уплахата и бързината в някои стаи се набутаха повече келеши, отколкото трябва, и след около половин час се наложи да дойдат учителките, за да ги върнат по местата им. Лошото е, че учителките не бяха нито по-тихи, нито по-съобразителни от подопечните им.

След има-няма 3 часа сън алармата звъни. В уречения час двете предварително заявени таксита ни очакват пред входа на хотела. Улиците са пусти по това време на денонощието и до гарата стигаме за нула време, а сметката ни излиза по около 100-тина гривни на кола. Тъмно е и затова нямам нито една снимка на сградата отвън, но пък за сметка на това щракнах една вътре – много ми хареса таванът на вестибюлното ѝ помещение. Някак нищо общо няма с гарите, в които съм била досега.

Пътуването съм организирала предварително през Интернет. Искрено учудена бях да разбера, че украинските железници предлагат възможност за онлайн покупка на билети с резервиране на места, които след това дори не е нужно да разпечатваш и да заверяваш – просто показваш на кондуктора QR кода в телефона и това е. Даже 24-часов имейл съпорт на английски имат, с който си размених доста писма, докато разбера, че или английският им куца, или не са достатъчно добре запознати с детайлите и не могат да отговарят на по-засукани въпроси. Какво толкова ги питах ли? Ами интересуваше ме в коя посока ще се движи влакът спрямо схемата на вагона, за да съумея да си резервирам седалки с лице към движението. На този въпрос, зададен по четири различни начина с обяснения като за тригодишно дете, четири пъти получих отговора: „Тази информация не е налична в сайта“. Сякаш, ако тя беше налична в сайта, аз щях да питам тях. Едно „не знам“ щеше много повече да ме удовлетвори, отколкото този малоумен отговор, но както и да е…

Накрая се отказах. Случката ме накара и да се презастраховам с билетите – принтирах ги за всеки случай. Плащането с кредитна карта първия път не мина. Украйна била в „черния списък“ на Пощенска банка. След телефонно обаждане, потвърждаващо желанието на картодържателя да извършва картови плащания в тази „опасна“ страна (това желание е обвързано и със срок на валидност), билетите бяха купени. За украинските железници е в сила правилото за по-ниските цени при по-ранна покупка. Ранна, ранна, но не по-ранна от 30 дни преди заминаването, т.е. не можеш през февруари да купиш за май. Ние го направихме в началото на април и еднопосочният във втора класа ни излезе по 25 лв., като поне 2 лв. от сумата дойдоха от валутния курс, на който банката си хвана украинските гривни.

И така в 05:20 сме на гарата и имаме цели 40 минути до потеглянето на влака. Повече от навреме, но въпреки това сме леееко притеснени – влакът ни не фигурира в обявеното на таблата разписание. Незабавно изпращаме наш рускоговорещ делегат към гишетата за билети, от където ни уверяват, че сме на правилното място и че съвсем скоро ще композират влака и ще обявят коловоза. Момчетата са супер спокойни, но аз, честно казано, съм нащрек. Не ми харесва във важни ситуации да не мога да се оправя, ала тук, за да си уверен, че контролираш положението, ти трябва да знаеш руски. А в моменти като този осъзнаваш, че единият гол английски нищо не е.

Докато си пием кафето, на будката до нас два пъти се спира млад, на не повече от 25 години мъж, който от крак удря на екс по една голяма водка, след което заминава на някъде. Май всички го зяпаме. И у нас не е като да не се пие, но да започнеш с твърдото гориво още в пет и половина сутринта си е… Мани-мани.

Късметлия съм – пътувам с лице към движението. Класата на влака е като в западна държава – чист, с модерни тоалетни като в самолет, с вагон-ресторант с порядъчно богато меню и добри цени. За онези, които ги мързи да се разкарват, през целия път покрай седалките минават момичета с колички, които продават храна или събират отпадъци. От екрана във вагона следим скоростта, ама въпреки капацитета на корейските мотриси Hyundai, не можем да вдигнем повече от 159 км/ч. Предположенията ни са, че ограничението идва от качеството на релсите. Закъсняваме с 30 минути от разписанието, но пък тъкмо дъждът, който се изливаше като из ведро през целия път до тук, е спрял.

Нещата не потръгват по най-добрия начин. Поради ремонт на площада пред гарата целият градски транспорт е разместен, а търсените от нас трамваи с номера 1 и 9 – единствените, които отиват до центъра на града – спират на поне 500 м от гарата. Намираме спирката им само благодарение на Google maps. Освен разкопан, районът наоколо е като покрай всяка гара – свърталище на луди, мошеници и отрепки. А по пътя към спирката минаваме и през подобие на битпазар, където странни хора продават странни неща – стари обувки, ръждясали инструменти, проскубани кукли… Още по-странното е, че има хора, които се спират да разглеждат – ама не като мен от любопитство, а с покупателен интерес.

И така, какво се случва. Заставаме си ние на спирката, където е пълно с народ, и чакаме. Спирка, с каквито сме свикнали, няма. Ние, барабар с още поне 100 човека, стоим плътно прилепени до металната ограда, разделяща пътното платно от трамвайната линия, тъй като тротоарното пространство, отредено за ползвателите на градския транспорт, е не повече от половин метър. От колите сме предпазени, слава Богу, но трамваят минава на има-няма 10 см от мен. Застаналите последни на спирката, се качват първи. Това сме ние. Бързо се мятаме на празна седалка, но докато дадем сигнал на нашата групичка да ни огради, мощният тласък на напиращата тълпа ги запраща далеч навътре. Пълен е трамваят така, както единствено студентският автобус 280 си спомням да съм виждала да се пълни – с дрехи и чанти, защипани от вратата да стърчат отвън. От това, което дочуваме, мъжете ни поне два пъти плащат за студенстки билет (по 2 UAH), докато се оправят с електронната система и открият как да купят нормални. Цената им е направо смешна – 5 UAH (или около 0,35 лв.). Плаща се с карта.

По пътя до следващата спирка сме спокойни, но след това трамваят започва да се гъне и усуква из тесни, павирани улички, където балконите на плътно ограждащите ги къщи отстоят на не повече от двадесетина сантиметра от нас. Остави това, но и по електронната уредба започват да предупреждават, че трамваят е само до спирка не знам си коя. Обаче ние като не знаем тази спирка дали е преди или след онази, на която трябва да слезем, и паника. Потупваме по раменете хората пред нас – възрастна двойка и тяхната внучка вероятно, които са се сгъчкали на седалка за двама – и ги питаме дали говорят английски. Погледнаха ни с такъв изплашен поглед, с какъвто сигурно и краставо псе не биха удостоили. Не говорят. Обръщаме се към хората до нас – те вече са окрилени от отказа на първите и ясно и категорично ни дават да разберем, че нямат намерение да се занимават с нас. Доста жалка картинка сме били, защото отзад една възрастна дама започва да ни разпитва на украински. От сходствата между езиците ни, които в жаргонната и бързо изговорена реч, повярвайте ми, не са никак много, разбираме, че ни пита къде искаме да отидем. Сочим ѝ с пръст надписа Rynok Square върху разпечатаната карта на Лвов, която нося. Жената разпалено започва с обясненията на украински, но пред вида на празните ни погледи млъква. Пита ни дали знаем полски. Кимаме отрицателно. Чешки? Не. Унгарски? Не. Не се отказва – продължава на украински като вмъква и две–три английски думи, а от целия разговор, където ръкомаханията са по-полезни от думите, ние разбираме, че трябва да слезем на следващата спирка и да хванем някакъв друг трамвай. Помъкваме цялата група да слиза, като същевременно трием сол на главите на нашите половинки, които доста добре знаят руски, но си го вардят за тех си, че току-виж се е изтъркал от употреба.

Няма да ви разказвам как се добрахме до центъра, защото се надявам никой никога да не изпада в нашата ситуация. Моят извод от случилото се е, че при добро желание всеки може да ти окаже помощ, нищо, че не говорите на един език, а градският транспорт е услуга, от която добре ще си помисля следващия път преди да се възползвам. Положителното от ситуацията е, че не чакахме друг трамвай, а повървяхме из Лвов, благодарение на което разгледахме уличките извън централната, туристическата му част. А Лвов наистина е красив!

Вървим по улица с булченски магазини, после минаваме покрай Националната музикална академия, след което излизаме на малък площад с паметник и църква. Пак започва да ръми, но сипещият се дъждец не успява да разпъди насядалите покрай пътя възрастни жени, които продават люляк – огромни, тъмнолилави, уханни люлякови гроздове. Уж гледахме нещо на картата и решихме, че това е Доминиканската църква, но сега, след като проверих внимателно, виждам, че всъщност сме били пред Бернардинския манастир. То няма никакво значение де, защото ние не сме тръгнали църкви да търсим, а централния площад. Както ви подметнах в предишния пост, първоначалният план беше да се шляем наоколо, но в последния момент го промених. Случайно в нощта преди заминаването ни (а пък вие после кажете, че няма съдба) прочетох статия на Андрей Андреев, където пишеше, че в Лвов има free walking tours. Веднага намерих няколко. Спрях се на Buddy, защото в програмата има няколко вида турове и то в различни часове от деня. Заради късното пристигане с влака нямахме никакъв шанс да хванем ежедневната сутрешна разходка, която разглежда основните забележителности на града, но пък късметът не ни изостави и попаднахме на далеч по-добро предложение – скритите съкровища на Лвов (The hidden highlights of Lviv). Разходка, която се прави само на английски и само в четвъртък следобед. Направих резервация, за да ни очакват. Писах и имейл, за да помоля продължителността на разходката да бъде съобразена с нас и необходимостта да гоним влак. Може и да звучи нахално, но, ако не почукаш, няма да ти отворят. Аз почуках и ни отвориха.

Имаме няколко часа до уговорената среща с нашия водач, който ще ни чака пред фонтана със статуята на Амфитрита (Amphitrite) на площад Ринок (Rynok). Изобщо нямаме намерение да препускаме из всички църкви, катедрали и манастири, за които в Интернет пише, че са забележителностите на града. Завъртаме се на площада, който описва квадрат около централната сграда, и това ни е достатъчно, за да видим и научим далеч по-интересни неща.

Отвън, в дъжда, ни чака Юлия. Тя ще е нашият гид из скритите съкровища на Лвов. Оплакваме ѝ се, че откакто сме тук, не е спряло да вали, а тя ни уверява, че да си в града за един ден и този ден да е слънчев било късмет, еквивалентен на това да видиш бяла лястовица. Твърди, че в Лвов вали 360 дни в годината – информация, която приемаме с недоверие, но и няма как да проверим. Групичката ѝ сме ние шестимата и две литовки. Тръгваме. Повежда ни през площада, после свиваме в малка пряка, а след това в друга и вече никой от нас не знае къде сме. Вкарва ни в тесен безистен, от който се озоваваме във вътрешен двор с градина и маси. Заведение е, а на паважа точно пред входа му има златен монумент – биреният пъп на Лвов. Всеки трябвало да го потърка преди да седне да пие, защото така шкембето му няма да расте, колкото и бира да погълне. Търкаме яко.

Пак криволичим из уличките, докато не ни спира на нищо и накакво кръстопътче. От тук започвала улицата с най-много имена в Лвов. За нея бях чела, че е туристическа забележителност, а от Юлия разбрахме, че поставянето на табелки с нови и нови имена датира от 2006 год., когато в града се провел първият филмов фестивал. От тогава всяка година броят на табелките нараства с по една, а имената ѝ не са случайни – това са хората, на които е бил посветен съответният фест.

Като ни завърта из уличките, изведнъж се оказваме на място, което ни е познато – пред Националната музикална академия сме. Довела ни е тук, за да ни покаже статуята на Владимир Ивасюк (Володи́мир Івасю́к). Честно казано хал-хабер си нямаме кой е той, но Юлия с такъв плам и неприкрита гордост ни разказва за него, че ми става малко съвестно. Попивам думите ѝ – Ивасюк е известен украински автор на песни, композитор и поет. Става известен със своята песен „Chervona Ruta“, която през 1970 год. е изпълнена от певицата София Ротару. Същата тази песен, изпълнена от Василий Зинкевич и Назарий Яремчук, година по-късно печели наградата „Песен на годината“ в Съветския съюз. И вероятно още много други песни е щял да напише Ивасюк, но намира смъртта си едва на 30-годишна възраст. Властите заключават, че се е самоубил и бързо приключват случая, но никой в Украйна не вярва на това. Дори наскоро са повдигнали повторно разследване, което тази година е излязло с решението, че поетът няма как да се е обесил сам – „помогнато“ му е.

Следващата ни спирка е пред статуята на княз Данило (Данило Галицки), който се счита за основател на града. Той го кръщава на своя син Лев. Лъвът е и символът на града – там дори кошчетата за боклук са орнаментирани с лъвски глави. А аз не пропускам да кажа на Юлия, че българската парична единица е лев. Това я изненадва – почти нищо не знае за България, освен че е до Гърция.

И от тук като ни подкара по една стръмна улица право нагоре, та пиците и бирите взеха да ни излизат през носовете. Спря се чак на върха на хълма, където бил Националният музей, или по-точно най-старото му крило.

Ето тук вече времето решава да ни покаже какво значи дъжд – водата пада от краищата на чадъра като завеса. Мокри сме до кости – само косата и телефона съм успяла да опазя сухи. Под такъв порой скоро не бях се разхождала… с часове. А Юлия бърза напред и ни повежда по метално стълбище, което свършва пред малка железна портичка. Заключена е. Юлия звъни. Веднъж, два пъти, три пъти. Никой не отваря. Тя е притеснена, а ние се чудим къде ни е довела. Започва да ни се извинява, че явно няма да можем да видим най-хубавото от цялата програма, когато млад мъж, промушил се измежду нас, отива най-отпред, бърка с ръка през решетките и отключва вратата отвътре. Шмугваме се всички след него. Това била старата цитадела на Лвов, която сега е луксозен хотел, а Юлия ни е довела, защото от тук стават най-хубавите снимки на града. И вероятно биха станали, да, ако бяхме улучили някой от петте слънчеви дни в годината.

Не знам дали можете да си представите за какво количество вода говоря, но всеки път, когато трябва да пресека пътното платно, сякаш стъпвам в река и водата ѝ прелива обувките ми. Юлия също е вир-вода и бърза, милата, за да приключи разходката ни. След цитаделата излизаме на малко площадче, където почти тичешком минаваме покрай паметник, издигнат в чест на жертвите на комунизма. Истинската ни цел обаче е някаква кръчма, където водачката ни ще ни даде 15–20 минути за тоалетна и за нещо сгряващо. Ние сме на чай каркаде с ром. Решавам да ѝ разкажа за сутрешната случка в трамвая и че впечатлението ни до момента е, че украинците не знаят английски. Учудва се. Застъпва се за сънародниците си със зъби и нокти. Твърди, че младите знаели, особено в Лвов било така, защото тук освен туризма другият поминък била IT индустрията.

Разходката ни е към своя край. Предпоследният коз, който Юлия вади от ръкава си, е паметникът на бекпекърите, добре скрит в двора на Географския факултет. С човешки бой е, но тежи около 300 кг. Всеки, който желае, може да пробва да го вдигне, за да провери колко е „лек“ животът на бекпекърите. Към момента само 1 човек бил успял лееко да го помръдне. А разходката ни приключва след броени минути пред паметника на Тарас Шевченко, до който е издигнат монумент, представящ историята на Украйна. Юлия ни показа само едната му страна – онази, която показва хубавите епизоди от миналото на родината ѝ. Така било хубаво да се гледа на историята, за да може бъдещето да се гради върху здрави основи. Е, каза ни, че от другата страна има и лоша страна, която можем да видим, ако желаем. Погледнах я. Сърцето ми се сви пред вида на мършавите детски телца и изкривените от болка и ужас лица. По-добре беше да не я бях виждала.

Работата на Юлия не е безвъзмездна – на края всеки оставя бакшиш, равняващ се на удовлетвореността му. А до отпътуването на влака ни остават не повече от 40 мин., които в час пик се оказват напълно недостатъчни, за да стигнем до гарата с градски транспорт. Страхотна е тази Юлия – остава с нас, за да ни помогне с придвижването. Вика ни Uber от нейния акаунт и ни прави hotspot, за да поръчаме второ. Първата кола пристига навреме, но хората от втората влизат в гарата 2 мин. преди влакът да тръгне. Щастливи сме, мокри сме и сме гладни. Моите места на връщане са с гръб към движението, но влакът не е пълен и кондукторката ни позволява да се преместим. През петте часа на връщане отвън небето се продънва, а ние спим като бебета. Юлия е виновна. Тя превърна студения дъжд в топъл спомен. Заради нея харесваме Лвов.

А вие харесахте ли Лвов? Ако да, то подгответе се, защото утре отиваме да разглеждаме нещо абсолютно непознато. Нещо, за което англоговорещите туристи не знаят, а рускоговорещите приемат като свърталище на порока. Не, не е публичен дом – ще ви заведа в резиденцията на експрезидента на Украйна Виктор Янукович, която сега е известна като Музей на корупцията. За Межихирия говоря и за нейните тайни. За тях ще ви разкажа в следващия пост, елате насам – “5 дни в Украйна (ден 3: Межихирия)” е ТУК и ви очаква >>>

———————-

Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да го направите и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.

Всички истории за Украйна
5 дни в Украйна (ден 1: Киев)
5 дни в Украйна (ден 3: Межихирия)
5 дни в Украйна (ден 4: Чернобил и Припят)
5 дни в Украйна (ден 5: Киев)