Вонящи на отдавна развалена риба кръгли, желатинови дражета и дребни, глазирани с някакъв химически сладнеещ агент, таблетки, които скришом от майка ми не гълтах, а заравях в корените на любимата ѝ хортензия, е ясен детски спомен в главата ми. По думите на мама това било за кратко – някаква временна акция на загриженост от страна на държавата за здравето на децата след експлозията в атомната електроцентрала в Чернобил. После никой вече не се занимавал с тези неща. Грижата поел Господ.
Днес грижата за контрола над безопасността на 30-километровата Чернобилска забранена зона е под наблюдението на международната общност, а територията е отворена за посещения. Натам сме се запътили и ние в предпоследния ден от пътешествието ни из Украйна. Датата е 18 май 2019 год. Вече от три дни сме тук и ги оползотворихме в кръстосване на страната. Първите ни впечатления са от Киев, които съм описала в „5 дни в Украйна (ден 1: Киев)“, и те ни дадоха да разберем, че не сме допуснали грешка с избора на дестинацията. После си хванахме шапките (а може би е по-правилно да кажа „чадърите“) и пропътувахме около 1200 км под проливния дъжд, за да видим и явните, и скритите „бижута“ на Лвов, за което разказах в „5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)“. Вчерашният ден пък отиде в разглеждане на бившата резиденция на Вѝктор Януко̀вич, която в момента (вероятно заслужено) носи името Музей на корупцията. Не очаквахме „Межихирия“ да ни отнеме целия ден, но на място, където само три от полилеите струват 6,5 милиона паунда, има какво да се види. Всичко за бившия дом на бившия президент съм разказала в „5 дни в Украйна (ден 3: Межихирия)“.
Сутринта в 08:00 ч. бус №3 ще потегли от пред хотел „Козацький“ (Kozatskiy), а гид на групата е Олег. Тази информация получаваме на имейл буквално 12 часа преди тръгването, докато вечеряме в един турски ресторант на ул. „Хрещатик“ в центъра на града. Месеци преди това сме резервирали през Интернет и сме предплатили еднодневна екскурзия до Чернобил и Припят. Разрешително да вкарват цивилни лица в Чернобилската забранена зона имат две украински туристически компании. Цените и „програмите“ на предлаганите от тях пакети са напълно еднакви. Избрах SoloEast Travel по две причини: сайтът им е пò user friendly от на другите и организират пътуванията с бусове в по-малки групи. Стойността на тура е 90 USD на човек. По желание срещу $10 наем за деня всеки може да се снабди и с дозиметър за радиация. Нашата групичка си взе един общ. Задължително условие е всеки да си изпрати данните от задграничния паспорт предварително, за да бъде уредено влизането му в Зоната през трите контролно-пропускателни пункта (КПП). В имейла, потвърждаващ успешното заявяване на тура, получаваме и инструкции относно облеклото – трябва да сме със затворени обувки и да носим дрехи с дълги ръкави и крачоли. Вдъхновена от идеята за специалното облекло, по моя молба приятелка дизайнер ни изработва и оригинален принт, който отпечатвам върху тениски. Екипирани сме.
Мястото на срещата е в единия край на Майдан Незалежности, точно зад Полската порта. Там сме 40 минути по-рано, а таксито ни стоварва на един хвърлей място – нужно е просто да пресечем улицата. Кратко разстояние, за чието преодоляване минаваме покрай входната врата на бирария. Отпред стоят двама мъже на не повече от 25 години, чието видимо състояние подсказва, че порядъчно са се „наквасили“. На 1–2 метра от тях се точи и прясно повърнато. Това е сутрешното съботно лице на петъчния нощен Киев.
Бусовете, които този ден (събота) SoloEast ще вкара в 30-километровата зона, са седем. Всеки с по 16 човека. Всички потеглят заедно и би трябвало да карат в поредността на номерата си, но на една магистрална отсечка на излизане от Киев нашият шофьор настъпва газта и става водач на колоната. Пътят към настоящата ни цел е същият, по който минахме и вчера, когато посетихме Межихирия. Имаме една кратка почивка на крайпътна бензиностанция, където ни дават време да се облекчим и да си купим нещичко за подхапване. Колкото повече се доближаваме до границата на Зоната, толкова по-лошо става състоянието на шосето. Селцата обаче не престават да се нижат покрай нас – живи и съвсем обитаеми. По улиците пъплят жени и деца, които отиват на сутрешен пазар или кой знае къде… Всеки по задачите си.
Олег уплътнява времето ни с научно-популярен филм за експлозията в атомната електроцентрала в Чернобил, включващ периода от 26 април 1986 год. до края на 2018 год., когато е напълно завършен строежът на новия, втори саркофаг, покриващ авариралия четвърти блок. По същество това е мегаструктура, която е предназначена да предотврати изпускането на радиоактивно замърсяване през стария, набързо построен в периода веднага след катастрофата бетонен саркофаг. Това е причината, но във филма липсва поводът. За него четох в някои западни медии, където излязоха съобщения, че конструкцията на първия саркофаг е ерозирала от водата и атмосферните влияния, вследствие на което са се появили пукнатини в сглобките. През тях в останките от реактора прониквала вода, а постепенното отслабване на конструкцията можело да доведе до нейното пълно рухване. Това, разбира се, би било нова катастрофа с мащаб, не по-малък от този на предишната.
„Срокът на годност“ на новото съоръжение е 100 години. То е кръстено „New Safe Confinement“, а изборът на думата confinement е многозначителен, тъй като тя се използва както със значението на „затвор“, така и с това на „раждане“. Проектът е международен и е част от цялостната програма по извеждане от експлоатация на електроцентралата в Чернобил. През 2015 год. в проекта се включва Европейската банка за възстановяване и развитие, която отпуска 100 млн. евро от международната общност, за да покрие възникналите парични разлики във финансирането, и поема контрола над изразходването на средствата. Общата стойност на целия план е 2,15 млрд. евро, като само строителството на новия саркофаг възлиза на 1,5 млрд. евро.
От същото това филмче научаваме, че атомната електроцентрала в Чернобил продължава да работи с пълния си капацитет повече от десетилетие след аварията. Към 1986 год. блокове 5 и 6 са в строеж, който веднага е замразен, но блокове 1, 2 и 3 продължават да работят. Блок №1 е затворен през 1991 год., след като е повреден от пожар. Пет години по-късно е спрян и блок №2, защото с продължилата експлоатация на електроцентралата се свързва повишената заболеваемост от рак на щитовидната жлеза. Последният оцелял блок е №3 и той работи чак до 2000 година. Гледам това видео и честно да ви кажа единственото нещо, което си мисля, е, че през всичките тези години там са работили хора. Мъже и жени, които всяка сутрин са ставали и са отивали на работа така, както го правим и ние. Отивали са на работно място, за което (най-вероятно) всички ние сме си мислили, че отдавна е затворено и изолирано. Място, от което сме далеч. А ако се питате на какво разстояние са блоковете един от друг, близо са. Много са близо.
Последното нещо, което правим преди официално да прекосим границата на Зоната, е да подпишем декларация за инструктаж какво не трябва да правим, докато сме там, за да не се излагаме на риск. И като казах думата риск – във филма изрично е упоменато, че радиационният фон, на който ще бъдем изложени по време на целия ни престой в района, се равнява на една рентгенова снимка. А най-основните препоръки в Декларацията са да не се отделяме от водача и да следваме плътно групата, да не ядем диви плодове, да не късаме растения и да не докосваме животни. Това, впоследствие разбрах, било заради способността на някои растителни и животински видове да поглъщат радиацията. Най-радиоактивното растение например са гъбите. Сред животните най-„отворени“ към поглъщане са бозайниците.
Затова и още при първото ни слизане от буса в село Залися, след като двама американци се втурват да галят едно куче, Олег ни прави изрична забележка да сме по-внимателни. Кучето е безопасно – маркирано е с чип на ухото, а това значи, че е проверено и „притежава разрешително“ да си контактува с нас, но правилата в Декларацията не са шега работа и ние трябва да се отнасяме сериозно към тях. За да стигнем до тук, минахме през КПП „Дитятки“, където водачът ни се погрижи да прекосим границата на Зоната (Chernobyl Exclusion Zone) бързо и без особени усложнения. Единствената задължителна формалност, през която преминаваме всички, е получаването на проследяващ чип, който всеки от нас трябва да носи на връзка на врата. Номерът на чипа е поименно свързан със своя преносител в електронна система за наблюдение. Разбирайте, че с тези апарати всеки посетител може да бъде наблюдаван и проследяван. Казвам го, защото наскоро четох брътвежите на момче, което твърдеше, че възнамерява да ходи „на палатки“ в Припят. Е, драги читателю, това не е възможно. Първо, до Припят се ходи само в организирани пътувания, второ, трябва да преминеш през три КПП-та, за да влезеш на територията на града, и трето – няма човек (екскурзовод или длъжностно лице), който да си „сложи главата в торбата“ заради някакъв келеш, решил да се направи на яко cool.
Следващата ни спирка е пред табелата за град Чернобил. Това е фотопойнт в програмата и Олег държи всички ни чинно да се снимаме тук. Освен нас обаче и един 50-местен автобус e стоварил пътниците си, така че да направиш кадър без непознати лица в него си е истинско предизвикателство. Убеждаваме се, че водачът ни имаше право, когато ни предупреди, че в събота призрачният град е по-оживен, отколкото Майдан Незалежности.
По графика на програмата ни Олег следва да ни разходи из улиците на град Чернобил. Предвид обаче няколкото автобуса с народ, които са успоредно с нас още от КПП-то, той прави рокада и измества точка три на втора позиция – отиваме в тайния град Чернобил 2. Супер странна ми се стори идеята за градове клонинги, но наскоро научих, че това било практика в СССР – в близост до цивилни градове, построявали техни клонинги, където живеели военните и изобщо служителите, работещи в намиращите се наблизо секретни военни обекти. Именно такъв таен военен обект отиваме да разглеждаме и сега – радиолокационната станция „Дъга“. Пресичаме Чернобил, карайки по доста широк път в учудващо добро състояние. Точно днес (29 август 2019 год.) попаднах на новина за необявено изпускане на твърди частици във въздуха над Гълъбово (беше си истински Мордор) и на снимките видях пътя за града. Той, драги читателю, пътят до българския напълно обитаем град Гълъбово е като лунен пейзаж пред пътищата в Зоната. Не знам дали можете да си го представите, но там, където живот не е имало от 33 години, състоянието на пътя наподобява това на новооткрития лот на автомагистрала „Струма“.
За да стигнем до Чернобил 2, отбиваме от главното шосе и тръгваме по тесен, скрит в дърветата път, който е построен от бетонни блокове. Ако някога сте пътували с кола из Чехия – ето такива, същите. Тук, разбира се, пътят изисква да се молим за запазване здравината на пломбите в устата ни, но нали е таен обектът, нормално е да не са построили царски път до там.
Станцията „Дъга“ представлява огромна късовълнова антена в средата на гората, чиято функция била да открива изстреляни трансконтинентални балистични ракети. Сега е гигантска купчина желязо. Олег отново ни е подхванал да ни подрежда за снимка, но междувременно ние успяваме да го попитаме защо аджеба не вземат да нарежат тоя боклук и да го предадат за скраб. Отговорът му е: „Защото демонтирането му и транспортът ще струват повече от желязото, а сега е туристически обект и изкарва пари на държавата“.
По пътя обратно виждаме графити върху стар трафопост. Олег твърди, че преди два дни, когато последно е водил група тук, рисунката я е нямало. На изхода пък виждаме добре позната нам картина, на която някак не очакваме да се натъкнем в границите на Чернобилската забранена зона.
Избегнали тълпите успешно, Олег ни връща в града, за да видим ключовите неща там. Първо ни води пред Пожарната служба, където е мемориалът „На онези, които спасиха света“, издигнат в чест на първите жертви на инцидента – пожарникарите. Построен е не от кой да е, а от оцелелите им колеги, които редом с тях са взели участие в гасенето на пожара веднага след експлозията. Порталът на службата е затворен, но вратите на гаражите са отворени и паркираните вътре червени камиони са в пълна готовност, както вероятно са били и онази нощ. Сега обаче е ден и ние ясно разпознаваме признаци на живот из жилищните блокове наоколо – виждаме сателитни антени, саксии с кичести цветя, пране. Да, в Чернобил вече живеят хора. Това са изселените бивши жители на града, които поискали да се завърнат в родното си място. По думите на Олег населението на града сега наброява 162 души. Те имат официално разрешение от държавните власти да пребивават в старите си домове. Всички са на над 55-годишна възраст – точно поколението, чиято младост е попарила аварията. И разказвайки ни за новите стари заселници, Олег неколкократно подчертава, че радиацията не се вижда и няма вкус и мирис. Подтекстът е да го следваме плътно без да се отклоняваме от групата и пътеките, по които ни води той.
Втората ни спирка е… кръстих го „гробището“. То истината е, че цялата Зона е гробище, а това тук е негов умален макет. Предоставена ни е възможността „да се разходим“ по алея с „надгробни табели“, обозначаващи всички унищожени населени места. Отпред ги гледаш бели и чисти – същински пътни знаци. Обърнеш ли се в гръб, виждаш ги зачеркнати от лицето на земята. Никой не се разходи. Е, освен лондонска гей двойка с индийски корени, които са селфи маниаците на групата.
Тук, точно пред вратата на буса, Олег ни показва и странен паметник. Нарича го Wormwood. Не разбрах кога е издигнат, но той представлявал предсказанието за гибелната участ на Чернобил. Луда история. Wormwood е пелин на английски, но освен това означава и горчилка. Чернобил пък на украински означава див пелин, а името си градът получава именно заради билката, която расте в изобилие в района. Паметникът обаче не е на растението, а изобразява стих от Новия завет, където Wormwood е голяма звезда, пламтяща като факла в небето, която се откъсва от небосклона и пада на земята, когато третият ангел надува тръбата си. Тя отравя водата (прави я горчива и негодна за пиене, точно какъвто е пелинът) и донася смърт на хората (т.е. горчилка). Не е нужно много, за да се роди от това грабваща вниманието и същевременно сравнително достоверна теория за отдавна предизвестения край на света. Бивайки разказвана на всеки турист, теорията пропълзява из цялото земно кълбо, а единствените, които ѝ се опълчват, са ботаниците. Те всячески се опитват да обяснят на обикновения човек, че пелин и див пелин са две различни растения, а основният им коз е лингвистичен – wormwood е пелин (Artemisia absinthium), а див пелин е mugwort (Artemisia vulgaris). Засега разумът губи битката със страха.
След като вратата на буса е затворена и ние сме надлежно преброени по домова книга, Олег ни пита дали проявяваме интерес да видим паметника на Владимир Илич Ленин. Доста гласове казват „Да!“ Не е очаквал този отговор от своята мултинационална група, съставена от англичани, американци, латиноамериканци… Нарича ни комунисти. Голям смях пада и няма как другояче да е, защото за всички това е просто дума, лишена от смисъла на преживяното. И за Олег е така, нищо че е украинец – той е само на 19 години.
Последното място, където ни завежда Олег в Чернобил, е музейна експозиция на открито. Там са изложени роботите, участвали в обезопасяването на експлодиралия реактор. Гледката ме сварва неподготвена – информацията, че част от работата е свършена с помощта на дистанционно управлявани умалени макети на машини ми е убегнала. А те, преди да се превърнат в „музейни експонати“, са изоставени тук, защото са поели и респективно излъчвали огромни дози радиация.
Направи ли ви впечатление, че не съм обелила нито дума за храна? Нетипично за мен, ала условията изобщо не предразполагат за изява на бохемската част от мен. Но да, сега отиваме да обядваме. Храненето е включено в цената на екскурзията и е в стола на, забележете, хотела в Чернобил. Той, разбира се, не работи с резервации през Booking. Държавен е и се използва за нощувки на мераклиите, закупили си двудневен тур в Зоната. Хотелът представлява дървена, двуетажна постройка, която на мен и като архитектура, и като обзавеждане ми напомни за социалистическите ученически лагери у нас, предназначени за отсядане на трудещата се младеж по време на бригади за вадене на картофи, за бране на кайсии и пр.
Заварваме масите предварително подредени, като на нас ни се полагат три четворки. Това поставя напълно непознати хора в условията да се хранят заедно и да се социалицират помежду си волю-неволю. Погледа ни привличат подредени по съседните маси чаши с компот, чието отсъствие пред нас поражда въпроса защо. Ами, за толкова сме си платили. Не си мислете, че ние, туристите, го избираме това или че някой изобщо ни е питал – не, агенцията го прави. Обаче разлика кой знае каква няма. Нашата разкладка включва 2 малки питки хляб, порция месо с гарнитура задушени картофи и зелева салата, а за десерт ябълка. Другите, онези с „компотения пакет“, имат в плюс трети вид питка и супа, която силно наподобява вода от току-що измита чиния.
Седнали сме на масите, но наоколо ни никой не посяга към храната. Първи тишината нарушава американец, пътуващ с майка си. Моли ни да проверим с дозиметъра техните чинии, за да се уверят, че поднесената им храна е безопасна. Проверени са порциите на всички. Вече спокойно може да се яде.
Преминаваме втория контролно-пропускателен пункт – КПП „Лелив“, който урегулира допускането на хора във вътрешния, 10-километровия кръг на Зоната. И тук работата върши Олег, а ние дори не слизаме от буса. Мястото, където предстои да ни заведе е село Копачи. Почти изцяло заринато е от ликвидаторите. Ала тук ликвидаторите не са хора като Вальо Пъпката и Мистър 10%, които изпиват кръвчицата на обикновените хора. Украинските ликвидари са човеци, които даряват живот на човечеството – те убиват радиацията. Ето тези ликридатори са унищожили из основи село Копачи, оставяйки като самотен обелиск да стърчат в гората останките на някогашната детска градина – прогниващ спомен от обещанията за светло бъдеще. Няма да ви разказвам какво е там, защото дори чашата вино, която обърнах преди да седна зад клавиатурата, не ми помага да го направя. Повечето от снимките в мрежата от Чернобил са именно от това място, така че ще се огранича с показването само на няколко. Винаги съм се отнасяла с насмешка към предупрежденията за кадри, неподходящи за хора със слаби сърца, но от тук нататък и мои стават такива…
Разтърсени от видяното, в групата ни се оформят два лагера – „не мога да гледам повече“ и „къде още да си направя селфи“. Предвид времето, което изкарваме вътре, ние сме по-скоро от първите. Лондонската еднополова двойка, за която ви споменах, категорично, е флагман на втората. За тяхно щастие Олег е предвидил фотоспирка – следват групови и индивидуални снимки на фона на електроцентралата.
Сигурни сме, че това ще е всичко. Че от тук ще гледаме реактора. Но грешим. Отвеждат ни право пред вратата на четвърти блок, а по думите на Олег ние сме на 200 м от него. Засичаме се с друга група, в която има няколко младежа, екипирани в бели „защитни“ облекла. Използвам кавичките, защото те са закупени от някой от сувенирните магазинчета при КПП-тата, през които минахме, и предвид това те имат по-скоро сценична функция за пред обектива, отколкото предпазна.
А ако се чудите какво е нивото на радиация тук, пред портала на четвърти блок на АЕЦ „Чернобил“, отговорът е на долната снимка.
Затворени отново в буса, Олег ни подготвя, че предстои най-важното от цялото пътуване – посещението на призрачния град Припят. Забавен е, но и леко странен с подхода си, който силно наподобява подгряване на публиката преди рок концерт например. Само дето запалки не трябваше да вадим и да правим вълнички. Уведомява ни, че тук, повече от всякъде другаде, където ни е водил досега, трябва да сме внимателни. Престоят ни в Припят ще е точно 2 часа и нито минута повече – това е допустимото време, в което е разрешено излагането на тамошното радиационно излъчване. Както се досещате, то е по-високо – значително по-високо.
Време е за селфи. Не, не го съобщава по този начин, но е припрян като малко дете в сладкарница. Идва ред на поредния фотопойнт. Стоварени пред табелата на Припят, първо се изреждаме по единично, по двойки и на групи за снимка, а след това ни завежда от другата страна на пътя, където стърчат два жълти знака. Толкова тънка била границата – една стъпка встрани. Върху шосето и до табелата на града стойностите са нормални, а оттатък банкета дозиметърът полудява. Всички до един се втурват да снимат екраните на уредчетата, макар че за същите тези хора, когато са правили резервацията си за пътуването, спестяването на $10 е било по-важно от информираността за опасността.
От тук Червената гора (Red Forest) не изглежда много червена, но това е защото тя е почти сравнена със земята от ликвидаторите и погребана в специално гробище. Сега, както си личи и от снимките, зеленото е преобладаващият цвят, а растителността е широколистна. Ние обаче тук няма да стоим – отиваме в града. Или в това, което е останало от него. На входа ни посреща поредното КПП, където младо момче във военно облекло излиза от малка караулка, за да вдигне бариерата. Сещам се за тъпия виц с човека, който имал най-гадната работа на света – бил в отдела за тестване на анални термометри – и неволно се запитвам дали авторът изобщо си дава сметка колко по-гадни служби има на този свят. Всяка сутрин някое момче в Украйна става и отива да патрулира пред входа на Припят. Пред бариерата на населеното място без население. Пред мястото, където е най-добре да не стоиш повече от 2 часа…
„Разходката“ ни започва от булевард „Ленин“ – главната пътна артерия в 50-хилядния град. Олег си носи албум със снимки, от който ни показва как е изглеждало мястото преди евакуацията. Е, от снимката е видимо, че от булеварда и помен не е останал.
От тук нататък пътят ни минава през всички ключови места в Припят. Първо е хотел Полися, чиято сграда са използвали хеликоптерите, участващи в „зариването“ на избухналия реактор. Отсреща, на същия площад е и Дворецът на културата „Енергетик“, а в непосредствена близост до него е и хоремагът. На една от стените виждаме два графита – плезещо се хлапе и две мечки. „Това е Тръмп като дете“, възкликва американецът в групата ни и дърпа майка си, за да ѝ го покаже. И тя се съгласява с него. Всички се втренчваме в малкия Доналдчо и започваме да се смеем. Обаче на кого ли се плези?! Дали не е на нас и на целия свят…
Следват киносалонът „Прометей“ и музикалното училище. Олег стои отвън и ни е дал пълна свобода да се разхождаме вътре, колкото искаме. Предупредил ни е само да внимаваме къде стъпваме, защото подът на места е продънен, а отдолу му зее триметрова дупка.
Отиваме на най-емблематичното за Припят място – увеселителният парк, който така и не отворил врати. Ако някога някъде сте виждали снимки от Припят, то те неизменно са били именно на виенското колело. И ние го снимаме, няма как. Аз обаче следя Олег с едно око и никак не съм привлечена от мисълта да се отдалечавам, за да намеря най-добрия ъгъл. Пък и добре, че не го правя, защото той използва случая, че сме го наобиколили като пиленца квачка и ни показва къде е най-високата радиация – на дъното на най-долната кабинка, където се е събирала дъждовната вода.
От тук ни повежда по тясна и обрасла с храсти пътечка, която не след дълго ни извежда пред останките на спортни скамейки. Това, казва Олег, е стадионът. Питаме го къде точно е стадионът, къде е теренът, а той се смее. Игрището било под краката ни. Вдигам глава и търся с поглед познати атрибути, с които пространствено да си представя къде съм. Няма ги. Наоколо са само храсти, протягащи своите клончета, за да ни приветстват – нас, хората, които след 33 години самота, са дошли да ги навестят.
Отдавна съм загубила ориентация къде сме. Крача след Олег като пале по тесни пътечки и прашни алейки. Той твърди, че това са улици и дори казва имената на някои от тях. Колкото и да не е за вярване, вероятно е прав – в дълбочината, скрити зад кичестите клони на тополите, прозират хлътналите черни дупки на отдавна избушените врати и прозорци на жилищни блокове. Повел ни е към някакво училище. Не е много словоохотлив за него, защото предпочита да ни разказва за най-дълбокото място в Припят – басейна. Спортната зала, където освен басейн има и баскетболно игрище, е била отворена до 1998 год. Не се шегувам – съоръжението е работило и от услугите му са се възползвали ликвидаторите. А за нас басейнът е последното нещо, което виждаме преди да се качим на буса и да напуснем завинаги Припят, както са направили и неговите граждани.
Ако ви интересува нивото на радиацията в Припят и къде какви стойности отчетохме, гледайте видео клипа, който Тони Стоянов засне и монтира специално за целта. Истината в цифри. И думи. Видеото е кратко, а за онези, които не се чувстват силни в ангийския, Тони е добавил и субтитри.
Време е да си тръгваме – двата часа изтекоха. И добре, че е така, защото всеки човек има предел на възможностите си, а нашата способност да гледаме погребан град, под който стоят погребани животите на хиляди обикновени, трудещи се, мечтаещи, обичащи и мразещи хора, се изчерпи. Едва ли някой от нас ще се върне отново тук. В буса Олег ни е пуснал някакво американско поп парче от близкото минало, в което основният рефрен е “I was here”. Това, казва той, важи за всички вас от днес нататък. We Were There!
Пътят ни на връщане минава през средата на Червената гора. Това е кратка отсечка от няколко стотин метра, по която превозните средства минават, и единственото място от цялата екскурция, където туристите са изложени на високо радиационно облъчване. Олег ни кара да си пуснем дозиметъра, за да отчетем нивото му, но не го правим. Предпочитаме да мислим за Киев, за хубавата вечеря, която ни предстои да хапнем, и за това, че трябва да сме благодарни за живота, който водим. Зоната обаче не иска да ни пусне да я напуснем току-така – иска да се увери, че можем да го направим. На КПП „Лелив“ и на КПП „Дитятки“ минаваме през детектори за измерване на радиационното замърсяване. Светва зелена лампичка „Чисто“ и турникетът ме освобождава да премина. Пред вратата стои паркирана стара Лада, върху чието задно стъкло виждам лепенка с нарисуван охлюв и надпис „Еду как могу“. И аз така направих – разказах ви за Чернобил и Припят така, както можах. Точно така, както аз си мога, се скарах и с един българин, който пред вида на 10 чакащи на опашка за магнити реши, че е по-целесъобразно да застане най-отпред. Играе го разглеждащ витрината, докато се вклинява неусетно пред гишето под носа на „тъпите“ западняци, но днес не му е ден. Писано му било да попадне на мен.
Знам, че ви изморих. Знам го, защото и аз се уморих. Чернобил и Припят обаче не са атракцион, а суровата история – суха, зла, озъбена. Лице, което е добре да поглеждаме понякога, за да си припомняме каква отговорност носим към миналото, към настоящето и към бъдещето. Лице, отдалечаването от което стопява буцата в гърлото и отпуска хватката, стиснала сърцето. Далеч по-свободни се чувстваме, когато Олег ни оставя на Майдан Незалежности. Даваме му бакшиш – такава е практиката, но и да не беше, пак щяхме да му дадем. Заслужи си го. Нашата „награда“ ще е друга – утре ще си подарим разходка с лодка по Днепър и ще обиколим църквите на Киев, защото… Защото, ако трябва да опиша Киев само с една дума, тя ще е злато. На разходка сред злато ви каня и вас в моя пети, последен пост за Украйна – „5 дни в Украйна (ден 5: Киев)“
———————-
Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да го направите и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.
Всички истории за Украйна
5 дни в Украйна (ден 1: Киев)
5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)
5 дни в Украйна (ден 3: Межихирия)
5 дни в Украйна (ден 5: Киев)
puritankata 
Leave a comment