Какво ли трябва да те е сполетяло, за да оглавиш класацията за „Най-големите каръци“? Според The Independent, за да се изстреляш на челната позиция в подредбата, е достатъчно да си взел поръчка за изработката на полилеи на стойност 6,5 милиона лири стерлинги и точно когато си мислиш, че си ударил кьоравото, да осъзнаеш, че клиентът ти е Вѝктор Януко̀вич и че той току-що се е омел.
Това се е случило през 2014 година, когато в продължение на 3 месеца Майдан Незалежности в Киев се е тресял от протести. Твърди се, че по заповед на Янукович изпратените на място спецчасти откриват огън срещу демонстрантите и убиват над 100 от тях. Той, разбира се, отрича. Ние обаче нямаме за цел да бистрим политиката и историята, а да отидем на гости на експрезидента в баснословната му резиденция – „Межихирия“ (Mezhygirya Residence). Там, за където са предназначени полилеите.
Събрали сме се шестчленна групичка и обикаляме из Украйна. Първия ден отделихме на Киев, където видяхме много интересни неща – за тях съм разказала в поста „5 дни в Украйна (ден 1: Киев)“. Втория ден пропътувахме цялата страна и стигнахме чак до един от най-западните и най-красивите ѝ градове – Лвов. Там изживяването си заслужаваше, още повече предвид факта, че видяхме скритите съкровища на града, които аз не скрих от вас в поста „5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)“. Сега е третият ден от това пътуване и заради прибирането ни посред нощ от Лвов и близостта на Межихирия до Киев, решението ни е да се наспим, както си му е редът.
Срещата ни е в 9 сутринта на рецепцията, а първата ни задача – кафе и закуска. Il Molino – пицарията, където вечеряхме първия ден, е нашият избор. Е, не беше първото място, на което се спряхме, но след като попаднахме на сладкарница с отдавна осиротели откъм хранителни предложения рафтове, то някак се яви като спасителен пояс. Пък и протестиращи няма, значи на всички ни е харесало.
Заредени добре с енергия, отиваме отново на рецепция, където ни поръчват таксита. Разстоянието от хотела до резиденцията е по-малко от 40 км, а сметката ни излиза по около 360 UAH (приблизително 25 лв.) на кола. И тук проучването съм направила предварително, така че изненади не се очакват. След няколко разменени имейла аз бивам уверена, че на място се предлагат турове на английски език, които се провеждат само с голф количка, както и че няма нужда от предварителна резервация – ще бъдем приети, когато и да отидем.
Звучи прекрасно, стига да беше истина. Слизаме от колите и аз, като отговорник по организацията, съм излъчена за делегат по купуването на билетите. Слънцето пече здраво, горещо е като във фурна, на входа стои мъж във военна униформа, а пред касата за билети няма никого. Уверено поръчвам 6 билета за тур на английски език, а отсреща на украински още по-уверено ме отрязват, че такова животно няма. Как разбрах ли? Ами, отказът е недвузначен. Разпалено подхващам обяснения, че от администрацията на резиденцията са ми потвърдили и дори ровя из чантата си, за да намеря телефона и да покажа разменените имейли. Ако не друго, то поне името на човека, с когото съм си писала, да видят и да го извикат. Види се, не ме е пречупила – преминала съм първата цедка. Ще ми помогне. Вика Дима.
Дима е младото момче с камуфлажни дрехи, бебешкорозова кожа и още по-бебешкоруса коса, което стои на входа. Юпии, знае английски. Знае го достатъчно, за да ми обясни, че туровете на английски са само с голф колички (ОК, това вече ми е известно) и че само един човек ги прави (я чакай-чакай, ти сериозно ли?!), който току-що е потеглил с група. Малко като душ със студена вода ни идва, макар че аз повече го усетих като ядрен взрив в нервичките – поизпънаха се. Това е втората цедка за тест на нашата решителност и заинтересованост. Оставаме. Ще го чакаме. Нямало да се забави повече от 15–20 минути.
Вие такова правене на селфита не сте виждали. То са чупки, то са стойки. Сега си даваме сметка, че скуката, а не нещо друго, води до безконтролно щракане на селфита. Аз съм малко по-неотдадена на „автофотографското изкуство“, защото се налага с едното око постоянно да дебна Дима. Разбрали сме се, че ще ми посочи кой е човекът с английския, когато той се появи. Два пъти с думи и многократно с мимики и жестове го подпитвам какво става. Накрая се налага да скоча и да заградя посочения ми за англоговорещ шофьор (правя го по-отривисто дори и от футболен защитник), за да предотвратя надвисналата опасност да бъде нает от току-що влязла през портата група младежи. Така му връхлитам на човечеца, че май го стресвам и не успява да слезе от количката, а е понечил да го стори. Нищо чудно да бе решил да се поразтъпче или да се облекчи… Аз обаче не съм готова да проявя човещина – твърде дълго го чакахме.
Преборила съм се, завардила съм скъпоценната количка и бързо се мятам вътре. Седнала ли съм веднъж, ай’ нека някой дойде да ме свали. Пък мъжете да му мислят за парите. Подхващат пазарлъка на руски, макар че там място за пазарене в смисъла на договаряне на цената няма. Просто се осведомяваме колко ще трябва да платим и обявената стойност е общо 1200 UAH (≈ 82 лв.). По принцип единичната сума на човек би трябвало да е 150 UAH, но тъй като количката хваща 8 човека, а ние я ангажираме цялата само за нас, плащаме пълния ѝ наем.
Потегляме. Още след първите метри е ясно, че изборът ни е правилен – Межихирия е впечатляваща, а возенето на голф количката под жаркото слънце е най-прохладният и най-комфортният начин за разглеждането ѝ. Най-опознавателният също, защото сме случили с водач. Дали това е редовният му репертоар, или виждайки англоговорещи туристи, решава да разказва като обезумял, но информацията се излива върху нас със скоростта, с която се движим.
Пътят ни е по широката алея вляво от главния вход, която минава покрай оградата на резиденцията. Щè ми се леко да се начумеря, че ще трябва да чакам, докато видя Honka house, ама съобразно всички правила и тук гвоздеят на програмата е накрая. Първо минаваме покрай голф игрището, което е като излязло от алпийска приказка. Толкова зелена и равно подкастрена трева, чийто килим тук-там е „разкъсван“ от дръвчета, папрати и малки езерца, съм виждала само в алпийската част на Австрия. Тук мистър Янукович е разпускал след тежък ден или пък заедно с други властимащи е решавал съдбините на сънародниците си, докато е размахвал стика и се е прицелвал в някоя дупка. Сега на това място разпускат онези, които първо го овластиха, а след това го обезвластиха. Игрището е място за пикник.
Навлизаме в гора, сред която според картата трябва да е манастирът. Манастир няма – затворен е още през 1923 год. от болшевиките, а 8 години по-късно е напълно унищожен. Сега на това място има табела със снимка на манастир и информация за неговото съществуване. В близост до лобното място на светата обител виждаме сърнички. За населването на парка с диви животни се погрижили от киевската зоологическа градина, след като Янукович избягал и грижата за Межихирия поела държавата.
Не се задържаме дълго тук – имало по-интересно място, което да ни покаже. Завиваме в посоката, в която е къщата, и вече съм сигурна, че моментът е дошъл. Обаче не е. Това, което ни показва нашият гид, наистина не е за изпускане. Спира ни на средата на личното пристанище на експрезидента. Крайбрежна алея, пейки, орнаментирана ограда и лампи от ковано желязо се нижат покрай брега на своеобразното езеро, което тук са оформили водите на река Днепър. То е толкова голямо, че киевчани го наричат море. В специално пригодения за лодки кей в момента няма нито една – стои самотен само отдавна дебаркиралият старинен кораб, който бил частният рибен ресторант на Виктор Янукович. Когато искал да си похапне рибка, той или се обаждал тук, за да му я приготвят, или идвал и собственоръчно си я улавял. Бил запален рибар. Сега ресторантът не работи, както и построеното срещу него капанче, което е на брега на малко езерце с фонтан по средата. Любуваме се за кратко и на пълната менажерия от гълъби, които обитават няколко специално построени за тях дървени къщички. Ако има нещо, което мога с чисто сърце да призная на бившия собственик, това е, че е харчил пари с вкус. Всичко е в един стил – този на уюта сред природата.
От тук следващата ни спирка е в най-отдалечения ъгъл на парка. По пътя натам караме покрай малка рекичка – от ляво виждаме мост, който бил известен. Казват му мраморния мост. Хич не е впечатляващ, но по думите на водача ни впечатляваща е сумата, която е похарчена за построяването му, защото мраморът е специално поръчан и докаран от далечни земи. От дясно пък минаваме покрай нещо, наподобяващо землянка, което било един от няколкото склада за продоволствия в резиденцията. Нещо като мазе, ама с регулирана температура вътре и всяко служело за съхранение на различни храни. А мястото, на където сме се запътили, е гаражът на Виктор Янукович. Господинът определено е обичал лукса и вкусът му е бил привикнал към скъпото, защото освен да консумира прясно уловена и приготвена риба, той е обичал да колекционира скъпи и редки породи кучета и коли. Колекцията му от кучета не е запазена (или поне не е в резиденцията), но автопаркът му е тук. Аз, че съм жена, ахнах пред всички тези коли.
Посещението не е включено в цената на билета за вход – плаща се отделно на вратата на гаража и струва 50 UAH. Най-интересното е, че в гаража няма нито едно Ferrari или Lamborghini, но въпреки това стойността на колекцията си я бива. Украинският експрезидент е имал уклон към ретро автомобилите и е предпочитал класиките пред лустросания блясък на съвремието. В редиците има представители на марките DKW, Ford от началото на ХХ век, Chevrolet и Mercedes, но и перли от съветското автомобилостроене като ЗАЗ, ЗИЛ, ГАЗ и Чайка. Отсъствието на представител на марката Москвич ме натъжи. Много уважавам тези коли, защото от тях са ми и травмиращите детски спомени за недобре изгорял бензин, и първият шофьорски стаж. Предвид факта, че този гараж побира около 80 коли, а си е построил и още един, чиято вместимост е 120 автомобила, могъл е да задели едно ъгълче и за представител на превозното средство на простолюдието…
На връщане маршрутът ни минава от другата страна на същата рекичка – този път целта е да видим къщата за гости. Тя носи показателното име „Вила Путинка“, нищо че Владимир Путин никога не е отсядал в нея. Гости тук са били други държавни лидери от бившите социалистически републики, както и някои от арабските диктатори. Западноевропейски държавни глави май не спомена гидът ни, но може и просто да съм забравила. Вилата е заключена и нямаме възможността да я видим отвътре. От двора ѝ най-много ни харесва беседката край реката, където човек може да се настани удобно на прохлада и с най-голямо блаженство да си изпие следобедното кафе (с пастичка за някои, а за други с цигарка).
Ние обаче време за глезотии нямаме, защото моментът е дошъл – отиваме в Honka house. Пътят натам не е кратък и минава през брезова горичка като от картичка, после покрай езеро с фонтан (поредното) и чак след това се спуска надолу. Водачът ни дава две възможности – да останем тук или да ни закара на изхода. Оставаме.
В имейлите, разменени с администрацията на музея, съм информирана, че в къщата се влиза, както и че бихме могли да направим това във всеки един момент в рамките на работното им време. Започвам да обикалям сградата в търсене на входа. Долният е заключен. Изкачвам с бързи стъпки десетките стъпала и отивам горе. Току пред носа ми хлопват вратата, а аз тъкмо съм започнала с тирадата от извинения и любезности, предхождаща важния въпрос: Как да влезем? Оставам отвън. И без отговор. Будя съжаление в млада двойка, които ми обясняват, че за да влезем, трябва предварително да си запазим час. Най-добре било уговорката да бъде направена още сутринта, защото се чакало повече от час и половина. Екстра! Това е поредната невярна информация, която съм получила от служебно лице. Две мнения няма, „очарована“ съм от туристическото обслужване в Музея на корупцията.
Не ни се тръгва – твърде хубаво е тук, за да бързаме да се „забием“ в градската джунгла. Видяло се е, че вътре няма да влезем и скъпите и прескъпи полилеи няма да видим (вие може да разгледате Honka house отвътре във Facebook страницата Моята дестинация), но поне едно кафе да изпием. Пък и на тоалетна да се поканим, макар че това, което ни предлага малкото кафене, скрило се под една тераса, е на светлинни години от усещането да седнеш на златната тоалетна, в която е облекчавало физиологичните си нужди семейство Янукович. Пием си капучиното, хрупаме украински сладки и се наслаждаваме на гледката. Някои от нас се възползват и от свободния Wi-Fi, за да узнае и Facebook къде сме.
Използваме Wi-Fi и за нещо друго – да си поръчаме Uber. След опита ни в Лвов с тях вече знаем, че са коректни и може да им се вярва. Поръчката е за две коли, които идват почти незабавно. Очакват ни пред входа, където помахвам на Дима за сбогом и се мятам в едната. Шофьорът ни е младо момче, което в моите очи няма навършени 30 години, но може би просто младее. Разпитва ни от къде сме, защо сме в Украйна и какво вече сме видели от родината му. Не е особено впечатлен от програмата ни – поглежда на всичко равнодушно. Дори и на новината, че утре ще посетим Чернобил и Припят. Съпругата му е екскурзовод с полски език и всеки ден води групи там, а той самият веднъж бил карал клиент до Чернобил. Показа ни своя снимка пред табелата на града.
Попадаме в адско задръстване и за да убием времето, започваме да го разпитваме как е животът в Украйна. Не казва, че е недоволен, но и доволство не проличава. Много скъпо било да се живее в Киев – налагало му се да работи на две места, за да може да си плаща квартирата. В отдалечените комплекси, където са жилищните мастодонти от по 40 етажа, които ви показах в поста „5 дни в Украйна (ден 1: Киев)“, наемът бил около 700 USD. За цените в центъра на града дори не е питал. По-изгодно било да си купиш жилище, защото в един такъв квартал в покрайнините може да бъде намерен двустаен апартамент за около 40 хиляди щатски долара. Средната заплата по неговите думи и около 300–400 USD. Всичко описва в долари, не знам защо.
Използваме случая, за да го попитаме и какво е мнението му за Виктор Янукович. Не го харесва. На въпроса ни кога е било по-добре – по онова време или сега, той отговаря така: „Тогава имахме повече пари, но сега е по-добре“. Не конкретизира в какво се изразява настоящото добруване. Впечатление ми прави, че той казва същото, което и Юлия ни каза в Лвов – важно е да се гледа откъм доброто в историята, за да е хубаво бъдещето. Питам се дали това е някаква съвременна мантра, необходима им за оцеляване, или е национална черта… Факт е, че за него Янукович е в историята, а упованието му за по-добър живот е Владимир Зеленски.
Социалната тема е изместена от причината за задръстването – млад шофьор на Lada Niva е изпуснал контрола над колата, прескочил е мантинелата и се е врязал челно в насрещно движещия се автомобил. И двете превозни средства приличат на ваденки, а водачът, предизвикал ПТП-то, е починал на място. Заради видяното момчето, седящо зад волана на нашата кола, ни разказва, че убийствата по пътищата са ежедневие, че масово се кара без колани и с несъобразена скорост. Замлъквам. Кръстя се и се моля да стигнем невредими до Киев, защото в този момент животът ни зависи от един от тези украински шофьори.
Пристигаме невредими в Киев. За превоза плащаме около 160 UAH, което е наполовина от цената на редовните таксита. Имаме време да разгледаме и някои забележителности в Киев, но за това ще ви разкажа по-нататък. Сега ви предлагам да се спуснем по главната улица, за да намерим къде да вечеряме. Едно нещо ме кара да спра и да си извадя телефона и това е жената от горната снимка, на чиято масичка виждам два доста необичайни сувенира – единият е имитация на лична карта, която е със снимката на Владимир Путини, а другият е тоалетна хартия с лика му.
Всички заведения са пълни, а по-тъпото е, че нито едно от тях не предлага традиционна кухня. Прегладнели сме и хич не ни се обикаля, така че сядаме в първото, в което виждаме свободна маса – турски ресторант. Моят избор е салата с телешко месо и жива бира. Салата е екстра, но бирата не струва.
Тъмно е. Киев заживява своя нощен живот, изпълнен с разноцветни светлини и смесени ритми. Ние няма да сме част от него, защото трябва да си лягаме навреме. Утре рано сутринта ще се изправим пред най-голямото предизвикателство в програмати ни тук – Чернобил и Припят. Нямаме си никаква представа какво е да обикаляш из призрачния град, но само след няколко часа ще разберем. Вие обаче не е нужно да чакате – ако ви стиска, може да го изживеете още сега, като ме последвате в моя нов пост „5 дни в Украйна (ден 4: Чернобил и Припят)“.
———————-
Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да го направите и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.
Всички истории за Украйна
5 дни в Украйна (ден 1: Киев)
5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)
5 дни в Украйна (ден 4: Чернобил и Припят)
5 дни в Украйна (ден 5: Киев)
puritankata 
Leave a Reply