“Оф, Таньо! Ти няма-няма и току измислиш някоя простотия“. Това получих по Messenger от моя благоверен в отговор на пороя от съобщения, с който го залях на 30 декември по повод желанието ми да отидем в Украйна. Толкова безинтересна и безперспективна му се видя първоначално дестинацията, че преотстъпи в моите ръце цялата организационна работа – несвойствено за мен занимание, с което в друга ситуация не бих се заела. А той, за да е още по-забавно, вдигна летвата – поиска от мен интересно и бюджетно (по нашите разбирания) пътуване, с което бившата социалистическа република да си заслужи „изгърмяния“ отпуск и отделените 5 дни.
Еми, заслужи си ги. Заслужи си ги и още как. И вие ще се убедите, като прочетете за нашето петдневно обикаляне из Украйна. Преди това обаче нека дам малко скучна, но полезна информация за пътуването и организацията му. Летим с директен полет София–Киев, който е нова дестинация на Ryanair за 2019-а година. Като всяко нещо, в началото подлежи на разработване и цените на билетите са ниски – „хващаме“ ги за по €35 в посока (без чекиран багаж и без избор на места). Имаше и по-евтини, но за нас важни са и датите – избираме си 15–19 май, което е сряда–неделя. Това са единствените два дни от седмицата, в които самолетът свързва двете столици.
За място, от което да тръгват и към което да водят всички наши пътища, избирам Киев – той е нашият „хъб“. Не сме от феновете на Airbnb, а още по-малко на „споделените дивани“, затова се обръщам към Booking за хотел. Търся две неща – удобство и цена. Намирам ги в хотел „Мир“, където двойна стая за нашия период е 75 лева на вечер, а пък спирката на синята линия на метрото, която отвежда до центъра на Киев, е пред входа му. За хотела не мога да кажа, че е хубав, но и не мога да кажа, че е гаден. По-скоро би му отивало определението „социалистически“, което описва всичките му качества и недостатъци. А ви занимавам с хотела, защото той е част от пътуването, макар и съвсем маловажна според нас – приемаме го за място, където човек може да се усамоти, за да се окъпе, преоблече и наспи. Ако изберете същия хотел, съветът ми е да не си заявявате закуска. Наоколо е пълно със заведения и капанчета, плюс един голям супермаркет, така че навън има къде-къде по-добри варианти за храна и кафе.
Програмата. Правя я буквално за половин ден, защото добре знам какво искам да видя в Украйна. „Перлите“ ми са Киев, Лвов, Межихирия и Чернобил и Припят. Изглежда, добре съм ги подбрала, защото за първи път от доста години насам толкова лесно и бързо си намираме компания за пътуване. Отдавна сме се научили да не каним наред, а единствено потенциално заинтересовани. Този път отправяме само 3 покани и получамаве цели два утвърдителни отговора. Събрали сме се шест човека (три двойки), което по моите наблюдения е максимумът, при който няма мрънкащи, а само забавляващи се. Що се отнася до детайлите покрай предварителната организационна подготовка, свързана с посещението на всяко едно от избраните места, тях ще опиша в разказа ми за съответния ден.
Уговорената среща на Летище София е мираж. Събираме се чак пред гейта, защото едни объркали терминала, а пък други не отчели за проблем ненавременното хващане на такси. Накрая обаче всички сме там и излитаме, а това е най-важното. Полетът София–Киев по разписание трябва да трае почти 2 часа, но съобщението за кацане чуваме след не повече от 1 час във въздуха. Гладък и нетурболентен полет с продължителност на едно мигване, след който по всички очаквания трябва да сме кукуряци. А и предвид факта, че кацаме в 8 часа сутринта, пред себе си имаме на разположение цял ден за разходки и разглеждане.
Паспортната проверка минава интересно – при прочитането на името ми (Таня) граничният полицай започва да се подхилва „под мустак“, а в съседство неговият колега е по-смел и директно задява моя приятелка с комплименти колко е красива. На момента не отдаваме кой знае какво внимание на случката, но от позицията на днешния ден, знаейки какъв дефицит са мъжете в Украйна и каква „война“ водят местните жени за тяхното внимание, си давам сметка, че това си е истински повод за почерпка. Съпрузите ни също не са особено впечатлени – за тях по-интересно е дали предварително заявеният трансфер от летището до хотела, който сме предплатили (€50 за миниван, който днес има ангажимента да ни вземе от летището, а в неделя да ни върне обратно) ще дойде. Опасенията им, че украинците отдавна са изпили парите и вече са забравили за поетия ангажимент се оказват безпочвени – в залата за посрещачи на летище Борисполь (Boryspil) ни очаква мъж с табелка.
Горещо е. Толкова е горещо навън, че чак не е за вярване. На тръгване София ни изпрати с има-няма 12°С и прогноза, обещаваща продължителен студ, а Киев ни посреща с около 23–25°С. По-лошото е, че „гардеробът“ ми е съобразен с правилото „на север е по-студено“. Кой да знае, че на север тези двадесет и няколко градуса може да се усещат като тридесет…
Пътуваме доста – първо по някакъв магистрален път, след това из киевските покрайнини, а накрая попадаме в порядъчно задръстване. Предвид часа изглежда сме в сутрешния трафик заедно с отиващите на работа. Притиснати сред колоните от едва-едва помръдващи коли, гледаме насреща хълмистия бряг на река Днепър със златните куполи на църквите и се сещаме за филма „Двойникът“ и култовата реплика на Тодор Колев: „Мимето, брат’чед, сервитьорка… сервира тука така… в „Днепър“. Нещо златно има и на моста, върху който сме заседнали – петолъчка. Снимам я специално заради баща ми, който изрично ми заръча да видя дали украинците са се отказали от историята и миналото си така, както сме го направили ние.
В хотела, разбира се, не искат да ни настанят, защото е твърде рано. И нашите планове не са да спим, затова хвърляме раниците в стаята за багаж и хващаме метрото. Купуването на билети ни отнема известно време, защото на метростанцията няма гише с продавачка, а само автомат, но той пък не работи с едри купюри. Цената обаче ни харесва – 8 UAH (Ukrainian hryvnia, украинска гривна) за еднопосочен билет, което е около 0,50 лв. Опа, ама то и билети нямало. Тук пътуват с жетони – пластмасови „монетки“ с надпис Київ, върху които си личат белезите на продължителната употреба. Иначе влизането е също като при нас – пускаш жетончето в турникета за контрол на достъпа и си вътре.
Метростанциите не са нищо особено, за да не кажа, че са грозни. Хем ми се ще да похваля нашето метро колко е красиво, хем знам, че няма място за сравнение между двете. Едно е да си построил нещо преди 20-ина години, а съвсем друго е да го имаш от 60. Киевското метро е третото най-старо метро в СССР – построено е след Московското и Петербургското и е пуснато в експлоатация през 1960 год. Не знам какви технологии са ползвали тези хора тогава, но в Киев е най-дълбоката метростанция в света – „Арсенална“ е на 105 метра под земята. Ние слизаме на спирка Майдан Незалежності (Maidan Nezalezhnosti), която излиза точно на централния градски площад. Според статистиката тя не е сред най-дълбоките, но на мен ми се видя внушителна. От това, което съм виждала с очите си, мога да я сравня със станцията при Big Ben в Лондон.
Площадът е внушителен и много, много напомня нещо добре познато нам – софийското ларго. Киевското ларго обаче е по-мащабно – личи си, че е строено със замах и без стеснения за изразходваните средства. Гигантизъм лъха от всякъде. В същото време обаче човек не се чувства нищожен и притиснат сред масивните сгради, а напротив, като че ли органически се слива с обстановката. Или може би ние го усетихме така, защото все пак идваме от сателитна на Съветска Русия държава. Както се казва, почувствахме се в свои води.
То си е ранен предиобед, но когато си станал в 5 сутринта, се усеща като следобед – особено болезнено го чувстват стомахчетата. Движим се без карта и посока, което донякъде си е цел, но донякъде си е и стечение на обстоятелствата. Единственото сигурно, което знаем, е, че вървим по протежението на улица „Хрещатик“ (Khreschatyk), а тя е главната в центъра на града. Тук-там има табелки, насочващи към забележителности, но за хора, които не търсят нищо конкретно, те са безполезни. Минаваме покрай сградата на Арт-център „Дара“, после покрай магазин на Zara, елегантно скрит зад орнаментирани, масивни врати, докато на тротоара не ни спират двама младежи, които предлагат снимка с маймунка. Не искаме снимка, но докато хомогенизираме групата, за да се отървем от „капана“, един от нас вече е с маймунка на раменете. След секунди и втора кацва отгоре му – спасение няма, трябва да си платим за „атракцията“. 300 UAH – това е цената, която ни обявяват. Нашата контраоферта е 30 UAH. Толкова са обидени, че дори не искат да продължат пазарлъка, а си прибират маймунките и с вирнати носове се отдалечават.
Еми, да ви кажа честно, не ни накривиха каскета особено. Който не иска пари, няма нужда от тях. А пък нашата разходка все повече се превръща в търсене на храна. Аз съм особено потърпевша, защото вълците в стомаха ми вият на пълнолуние. Наоколо се нижат красиви и импозантни сгради, малки будки за кафе и нацъфтели, кичести кестени. От ресторант и помен няма.
Попадаме на Бессарабський ринок. Това е покрит пазар, който дори бил туристическа забележителност, но на вид е като нашите Хали от времената преди да ги облагородят. А и е по-малък и само на един етаж. С надежда се спускам вътре, но уви, храна няма. Тоест има, но е в насипно и твърде сурово за вкуса ми състояние – разбирайте току-що заклани и разфасовани животни. Интересен е, точно както са интересни за разглеждане и турските безистени, но определено няма какво да си купиш. Пък и цените, още с първия поглед стана ясно, доста надвишават средните за Киев.
Късметът е на моя страна. Точно на отсрещната страна на булеварда виждам надпис Pizza. Даа, знам, че сме в Украйна. Да, знам, че е добре да опитаме нещо местно, но в този момент пица е най-хубавата дума на света. Тичешком пресичам подлеза и единственото, което ме отбива от пътя ми за мъничко, са смразяващи кръвта бели, женски сандали на високи платформи с пухчета и големи бляскащи камъчета. Неустоими! Добре, че съм гадна 😉
Гладна мечка хоро не играе, ама като си хапне, ѝ се доспива. Та и ние така. Но не, няма спане. Упорити сме и продължаваме с разходката. Този път очите ни са отворени за красотите на града, а не търсят табели на ресторанти. И аз ставам по-обстоятелствена в снимането – то не са сгради, то не са минувачи, то не са цветенца. Красив град е Киев, стига да си способен да го оцениш.
Освен пицата, другото хубаво нещо, което ни се случи, е, че разбрахме накъде е Днепър, т.е. къде са голяма част от забележителностите. Връщаме се обратно към площад Майдан Незалежності и продължаваме към парка. Хубаво е. Няма да мръднем от него, та ако ще и една забележителност да няма вътре – толкова е прохладно и приятно. Забележителности обаче има. Първо попадаме на People’s Friendship Arch (Арката на дружбата на народите), която е построена в чест на две важни годишнини – 60-ата на СССР и 1500 на Киев. Сварваме я в ремонт, така че снимките са правени през процепите на металните ограждения. Примамени от песента на птичките и дебелите сенки, присядаме на една пейка. На добре нахранената мечка, която на всичкото отгоре си е пийнала и биричка, наистина ѝ се спи. “Събужда” ме тънко скрибуцане на цигулка, но понеже не ги различавам, може и всякакъв друг струнен инструмент да е. Пред входа на малката зала на националната филхармония сме, а аз се набутвам вътре, за да разгледам. Щраквам и една–две снимки.
Единственият ни шанс да оцелеем е като се движим под сенките. Хващаме една голяма алея и по-скоро се влачим по нея, отколкото вървим. А тя, видиш ли, ни извежда пред най-красивата сграда, която видях в Украйна. Незнайно защо първото ни предположение е, че това е музеят на водата, но от близко по афишите отпред установяваме, че е театър – Київський академічний театр ляльок (Kyiv Academic Puppet Theatre). Там какви хубави пейки има, само ако знаете… Превъзходни! Само да не бяха толкова слънчеви. На единствената сенчеста се е настанила млада влюбена двойка. Момчето мирно е положило глава в скута на своята приятелка, а тя нежно му роши косите, от които като декемврийски сняг върху черния ѝ панталон се сипе пърхот.
Това бил Маріїнський парк (Mariinsky park, Мариински парк), а споменатият от мен Музей на водата е точно зад театъра. Помещава се в много красива сграда с високи кули, на чиито върхове има златни ветропоказатели – като къщичка от приказките е. Планът ни не включва музеи, а разходки на открито, така че продължаваме нататък. Следващото ни попадение е стадионът на ФК Динамо – Киев. Син е. Мъжката половина от групичката ни симпатизира на този цвят, т.е. не минаваме без снимки отпред. Разположен в подножието на хълмче, мачовете на стадиона преспокойно могат да бъдат гледани от горната част на парка. Интересно ми е дали полицията отцепва района, когато там има футболна среща, или оставят възможността и на хората без билети да се наслаждават на играта…
В Маріїнський парк, както се досещате, е и Маріїнський палац (Mariinsky Palace, Мариински дворец). Той е „кацнал“ на хълмчето, „подпиращо“ стадиона в гърба. Толкова добре е скрит в дърветата, че за малко да го подминем. Заслуга за разсеяността ни имаше и засиленото военно присъствие в района, което привлече вниманието ни. Какво правеха всичките тези военнослужещи там не разбрахме, но пък ги сварихме да обядват. Не им мислим лошото.
Много е красив площадът пред Маріїнський палац. От тук се открива невероятна панорамна гледка към част от Киев – онази, останала отвъд Днепър. И дворецът е красив. На неговия фон не една и две украински сватбени двойки са увековечили своето ДА. И ние попадаме в суматохата на една такава фотосесия, която аз запечатвам в кадър a la бекстейдж.
Край! До тука бяхме. Дори и най-ентусиазираните от нас не искат повече да се разхождат. Решението е взето – отиваме в хотела, за да си починем, след което, разбира се, ще се яде. Пак! Най-близката станция на синята линия е достатъчно далече, за да не искаме да вървим до там. Запътили сме се към станция на червената линия, която според off line картата на Google е само на няколко стотин метра от нашето местоположение. Познайте коя е тя? „Арсенална“ – онази, за която вече ви споменах, че е най-дълбоката метростанция в света. Ние тогава не знаехме тази „дребна“ подробност, но пък случаят направи така, че ни отведе точно там.
Вървейки по тротоара покрай улица Mikhaila Hrushevskoho, влизаме в епицентъра на някакво шествие. Доста е рехаво откъм хора, но пък откъм коли е добре представено. Цялата улица е задръстена от паркирани автомобили – сигурно 80% от тях са с латвийски регистрационни номера, а останалите 20% са с полски. Има и 2–3 български, както и още толкова немски. Но не, това не са българи, които са запалили колите си и са отишли в Украйна със собствен транспорт. Това са украинци, които карат коли с българска регистрация. Странно е, нали?
Трудно ми беше да разгадая ситуацията, защото информация в Интернет няма особено много, но след като свързах 2 и 2, получих следното. В Украйна е имало много сериозни проблеми с митническото освобождаване на автомобили с европейски номера. Митничарите буквално са си разигравали коня, както си искат. На места намерих да ги наричат „престъпници с пагони“. Обединили се будни, недоволни украинци и създали движение, наречено „Авто Євро Сила“ (АЕС), което през 2017 год. извоювало свободното придвижване на автомобили с еврономера в Украйна. Дори повече – те са нещо като вечно буден защитник на пострадалите от митничарските своеволия. Внасяш си например автомобил с еврономер, който не подлежи на митническо освобождаване, но на митницата решават да ти покажат от къде изгрява слънцето и кой кой е. Звънкаш на „Авто Євро Сила“ и техни представители идват незабавно да ти съдействат, независимо къде си. Същото ще се случи, ако те спре полицай и ти се заяде. Предполагам обаче, че правят това само за своите членове. Та както и да е – българските регистрационни номера допаднали на украинците, защото хем са европейски, хем някои от нашите буквени областни обозначения, пред един по-разсеян служител на полицията, могат да минат за тамошни. Много се харесвали „СВ“ и „СА“, защото съвпадали с украинските означения на Чернигорски и Черкаски окръг.
Да, знам, че ви обещах да ядем. Отиваме. Дори няма да ви занимавам с обиколки в търсене на „перфектното заведение“, защото не сме в настроение за това. Сядаме в първото – казва се il Molino и се представя за неаполитанска пицария. За себе си съм казвала не веднъж, че италианска кухня извън Италия не ям, защото далеч от родината ѝ тя няма нищо общо с оригинала. Е, приятели, връщам си думите назад. В il Molino сядахме 2–3 пъти и нямаха празно. Добри са.
Пиша тези редове посред нощ. Нашият първи ден в Украйно също е към своя край. А като си го кажем по най-директния начин – време е за сън. Трябва да отморим, защото утре ще ставаме в 4 часа сутринта, за да хванем сутрешния влак за Лвов. Първоначалният ми план беше да се шляем там, но в деня преди заминаването ни спретнах нещо страхотно – обиколка на „скритите съкровища“ на Лвов. Верно са скрити, ама аз ще ви ги покажа. Елате с мен в следващия ми пост, посветен на нашата обиколка – „5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)“
———————-
Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да го направите и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.
Всички истории за Украйна
5 дни в Украйна (ден 2: Лвов)
5 дни в Украйна (ден 3: Межихирия)
5 дни в Украйна (ден 4: Чернобил и Припят)
5 дни в Украйна (ден 5: Киев)
puritankata 
Leave a Reply