Уикенд в Босилеград. Очакваш малко, получаваш много (2)

В Босилеград сме и посрещаме утрото в дома на г-н Димитър Димитров (Как сме се озовали там ли? В предишната статия), който преди всичко е българин, след това левскар и после всичко баща на нашия водач Сашо, а по съвместителство и наш хазяин в този ден. Усещането е като да се събудиш у дома при мама – на масата пред вратата ни очаква готово кафе, а от кухнята се носи съблазнителен аромат на нещо вкусно. Оказва се, че без каквато и да е предварителна уговорка за това, съпругата му ни е приготвила закуска – домашен солен кекс и още ред вкусотии. Направили това за нас като свои за свои. Ей така, защото сме българи, защото сме им братя.

На масата по време на закуската потича разговорът, който г-н Димитров очевидно отдавна е жадувал да проведе с някой българин. Разказва ни първо за мъката си, че любимият му отбор върви назад, че се срамува от т.нар. агитка, заради която тимът търпи негативи, и че въпреки това той пътува до София за всеки мач, което му струва по 100 лв. от пенсията. Разгорещен, той прехвърля темата и към другата му голяма “болежка” – българското. Разбираме, че в негово лице нашата “мила родина” има свой заместник в Сърбия, който се справя с работата на държавата майка далеч по-добре от самата нея. Възрастният човек сам е реставрирал улична чешма в града, която е боядисал с трикольора. Този акт на проява на национална принадлежност обаче му е струвала не само пари и труд, но и разправии с правораздавателните органи в Сърбия. На масата пред нас той поставя голяма папка с документи – призовки и съдебни решения, които удостоверяват какъв “трън в очите” на западната ни съседка е той и неговото дело.

Bosilegrad_Levski_cheshma
Българската чешма в Босилеград

Покъртени сме от разказа на нашия хазяин, защото с огорчение научаваме, че държавата ни отдавна е абдикирала от задълженията си да се грижи за тези свои осиротели чеда (най-малкото за тяхното национално самосъзнание), а в следствие на това и в търсене на своето място под слънцето те вече припознават Сърбия като родина повече, отколкото България. Дори неговите съседи и роднините му го атакуват, пускайки доноси срещу него. Причината, под сурдинка ни разкрива той, е, че не знаят, че всички негови проекти са субсидирани от жена му със спестени пари от дългогодишно гастарбайтерство в Мюнхен, а си мислят, че той “лапа” космически суми от България.

Леко посърнали и с куп размисли относно живота и проблемите на тези отритнати от България българи се отправяме на разходка из града. Първо отиваме към босилеградската черква “Рождество на Пресвета Богородица”, където попадаме на подготовка за кръщене. В храма, както между другото и навсякъде другаде в Босилеград, приемат левове, така че без проблем си купуваме и палим свещички за здраве.

Bosilegrad_cherkva
Храм “Рождество на Пресвета Богородица”, Босилеград

Църквата е разположена на планински склон, в чието подножие се разпрострира градът, и от там се открива панорамна гледка към целия Босилеград. Правим няколко снимки, след което се спускаме надолу към втората местна забележителност – паметникът на Васил Левски. Той е разположен точно до Пощата, а за по-голямата част от настоящия му вид се е погрижил не кой да е, а именно нашият хазяин г-н Димитров. Съпругата му, която той нарича “ангел хранител”, отделила €1600 от семейния бюджет, а той със собствените си ръце излял циментовия постамент и площадката пред монумента, направил е оградата, поставил е осветителни тела (които между другото общината и до ден днешен не е свързала към градското осветление) и е посял тревата, която редовно ходи да полива и окосява. Направил всичко това, подразнен от поведението на сърбите и неговите сърбеещи се съграждани, които омърсявали светинята, превръщайки пространството наоколо в паркинг.

Bosilegrad_pametnik_Levski
Паметникът на Васил Левски

Продължаваме надолу по улицата, която ни отвежда до кафана, в който посрещнахме предходната вечер. Отбелязваме тъжния факт, че най-разпространеният бизнес в Босилеград е погребалният – на всяка по-голяма улица има бюро за траурни услуги.

Bosilegrad_kashta1
Поредна изоставена къща

Разхождайки се по светло и на трезва глава из улиците на града, впечатление ни прави фактът, че всички коли са окичени с върбови клонки – най-често са подпъхнати при регистрационния номер, но на някои, като например колата от снимката отдолу, са при чистачките. Обясняват ни, че при тях върбови клонки се раздават на Гергьовден и символизират същото, което и при нас, но с единствената разлика, че тази традиция у нас се прави на Цветница. Върбовата клонка трябва да се закачи на входа на дома, но понеже традицията вече била превърната в кич, масово окичвани са колите.

Bosilegrad_stari_koli
Колите със сръбска регистрация са стари

Към обяд имаме среща със Сашо, който ни е подготвил изненада – посещение на близкото село Извор и на църквата “Света Троица” (построена през 1833 год.), както и обяд с традиционен босилеградски зелник. Натоварваме се в колите и потегляме към Извор, което е само на 4 км от Босилеград. По пътя спираме пред една стара къща, от чиято възрастна стопанка вземаме ключа от черквата. Поверието гласи, че вратата трябва да отключат двама млади (семейство), които имат една обща цел – мечта, за чието сбъдване сам Господ ще им помогне.

Църквата е впечатляваща както като архитектура, така и като размери. Според легендите изворчани успели да надхитрят местния турски владика, на когото обещали, че църквата ще се простира на площ не по-голяма от една волска кожа. Когато обаче одрали вола, те нарязали кожата му на тънка лента, с която очертали рамките на огромен парцел върху земята.

Bosilegrad_Izvor_cherkva1
Църква “Света Троица”, изглед отвън

От разказа на Сашо става ясно, че на българска територия има само две такива черкви – тази в село Извор и църквата в Банско. Храмът не е действащ, но за сметка на това изглежда учудващо добре. Дълго време прозорците му са били счупени, което е довело до ограбване на намиращите се откъм стените икони от иконостаса.

Bosilegrad_Izvor_cherkva2
Църква “Света Троица” отвътре

В двора на храма все още стои оцелялото старо килийно училище с автентични дървени колони, окрасени с дърворезби. Под стряхата му се намира църковната камбана, която е пословична с медения си звън. Амбицията на Сашо е да реставрира сградата на школото и да превърне село Извор, а респективно и Босилеград, в туристическа дестинация.

Kiliino uchilishte
Килийното училище на село Извор

Предусещайки, че нашият воаяж из Западните покрайнини е към своя край, времето се намръщи и започна да вали пороен дъжд. Идеята за пикник пропада, но преди да напуснем това място правим няколко бързи снимки под дъжда.

Bosilegrad_Izvor_cherkva3
Църквата в село Извор, погледната отстрани

Тези стари и живописни къщи биха могли да приемат туристи от цял свят, които искат да опитат що е то живот на село в планината.

Bosilegrad_selo_Izvor
Стари къщи в село Извор

Това (снимката отдолу) е последната къща в махалата, намираща се точно до църквата. От нея при нас дойде възрастна жена, която след като чула звъна на камбаната, ведага решила да провери кой смущава дълбоката тишина.

Bosilegrad_selo_Izvor1

Пропадналия пикник превръщаме в обяд на закрито, на който всички хищно се нахвърляме върху зелника. Традиционното местно ястие до известна степен наподобява баница със сирене, направена от ръчно точени домашни кори, но в средата в отделна тестена обвивка е завит специалният пълнеж (наподобих го на лапад с мнооого лук), а отгоре се поставят няколко парчета стара пушена сланина. Не знам как ви звучи моето описание, но ви уверявам, че на вкус е уникално. Рецептата е на изчезване, защото по-младите босилеградчанки не умеят да го приготвят. За нас той бе приготвен по поръчка от една възрастна баба.

Bosilegradski_zelnik
Босилеградски зелник

Времето да се разделим със Сашо и с Босилеград идва. Качваме се отново на колите и потегляме обратно към България, като този път избираме да преминем през ГКПП Стрезимировци. Идеята е да минем и да разгледаме известното Власинско езеро. Пътят е “окичен” със завой до завоя, но пък гледките си заслужават. За съжаление дъждът не ни позволява да спрем и да се разходим покрай езерото.

Bosilegrad_Vlasinsko_ezero1
Власинско езеро

Търсим къде да спрем поне за по бира или за по едно “piće vrlo“, но от пътя не виждаме отворен кафан, така че продължаваме напред към границата.

Bosilegrad_Vlasinsko_ezero2
Власинско езеро
Bosilegrad_Strezimirovtsi
Пасторални пейзажи от Босилеградско

Преминаваме границата бързо, но не толкова приятно, колкото бе влизането през ГКПП Олтоманци. Сръбският граничар тук е заядлив и решава, че трябва да прави проблем защо не сме се наредили зад седемте автовоза, които чакат документна проверка. В крайна сметка ни пропуска преди тировете и ние отпрашваме за Трън.

Transko_pole_rapica
Поле с цъфнала рапица в Трънско

Отбиваме се в механа “Ерма”, която се намира вдясно на пътя към ждрелото, за да вечеряме. Приятно изненадани сме от цените на храната и алкохола. Отдавна никой от нас не е пил бира в заведение за 1,20 лв. Хапваме, пийваме и хващаме пътя към София. В унисон с предприетата географска обиколка на Краището избираме пътя през село Пожарево и Божурище, който предлага невероятно спокойно пътуване и прекрасни гледки.

Pojarevo_mugla
Хребет, окичен с ореол от пролетна мъгла

Току-що престаналият дъжд и залязващото слънце раждат малка вертикална дъга, която съзираме в далечината. Земята под нея изглежда сякаш е окъпана в жълто и червено, което за мое съжаление не можах да уловя с посредствения си фотоапарат.

Pojarevo_duga
Дъга край София

Поканени сме на другия ден (08 май 2017 г.) да присъстваме на пресконференция в БТА, организирана по повод 100-годишнината от опожаряването на Босилеград през Първата световна война. Събитието не е уважено от медиите у нас, а малкото присъстващи не проявяват особен интерес към дискутираните проблеми. Представители на държавата и властта няма. Участници и организатори на пресконференцията, както и на насрочените по случая събития, са граждански организации от Западните покрайнини. Сред тях е и сдружение ГЛАС, председателствано от нашия нов приятел Сашо (Александър Димитров).

Presskonferencia_Sofia

В експозетата се споменава, че гражданските организации в Босилеград са отправили писмено искане към кмета (етнически българин) за позволение да поставят паметна плоча на територията на града, което той отхвърлил. Отхвърлена била също така молбата към Сръбската църква да участва заедно с Българската в отслужването на молебен с думите: “Когато българите се помолят за загиналите сърби, тогава и ние ще се молим за загиналите българи”. Най-потресаващ обаче е фактът, че годишнината не отбелязва смъртта на загинали по време на войната войници, а убийството на невинни хора, сред които и деца (едно от тях на 2 години), изгорели живи. Няма да разказвам цялата история за опожаряването на Босилеград, защото не това е целта на моя разказ, но ви препоръчвам да потърсите и прочетете повече за него. След наученото аз лично промених мнението си за сърбо-българския въпрос, или казано по-точно отвратих се от тяхната наглост и от нашето малодушие.

Още пътешествия из Сърбия:
Ниш и Крушевац – Нова година в Сърбия

———–
Сигурна съм, че Босилеград вече е във вашия списък must be there 🙂 Помогнете ми да го “покажа” и на други българи, като натиснете бутона Facebook тук отдолу и го споделите със своите приятели. Благодаря ви и весело изкарване в Българските западни покрайнини от мен 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: