Пътуване, от което не очаквах нищо, освен спасение от тъжната перспектива да стоя у дома през дъждовния уикенд. Компанията обаче се очертаваше да е щуричка, което винаги е предпоставка за нещо неочаквано добро, както и сами ще се уверите.
Тръгнахме без предварителен план – освен, разбира се, твърдото решение, че ще се яде сръбска скара на корем и ще се пие много. Нямахме нито един динар в джоба, а резервацията ни в местна къща за гости бе два пъти анулирана и подновявана от нас за последните 24 часа, което ще рече, че покривът над главите ни също беше неясна величина – я го има, я го няма.
Напълнихме резервоарите до горе – ей така, за всеки случай, и по обед тръгнахме към Сърбия. Пътуването започва със спирка в Кюстендил, където би трябвало да ни очаква нашият домакин Сашо. Караме по магистралата за Кулата, отклоняваме се към Бобов дол и продължаваме към Кюстендил по криволичещ и живописен планински път, предлагащ невероятни гледки. Препоръчвам ви поне веднъж да минете по него, за да видите с очите си за какво говоря. Доверяваме се на навигация с надеждата, че ще ни отведе в центъра на града, както сме ѝ задали, но тя, уви, ни “посочва” една частна къща в тясна и почти безлюдна уличка, след което каката от говорителя авторитетно заявява “You reached your destination”. Мхм, ама не съвсем.
Смешно или не, в ерата на технологиите прибягваме до веруюто на дядо ми “с питане и до Цариград се стига”. Насочват ни, че най-доброто място за паркиране е на гърба на Галерията. Оставяме колите там и правим бърза разходка из центъра в очакване на заветната среща със Сашо.
Паркингът се намира точно между Галерията на Кюстендил и Къща-музея на Димитър Пешев. Изобщо не знам кой е той затова правя бърза проверка в Интернет, от която научавам, че г-н Пешев е българският политик, изиграл ключова роля в спасяването на българските евреи през Втората световна война. За съжаление къщата е затворена, така че успяхме да я разгледаме само отвън.
Кюстендил се оказва доста красиво градче, което определено има какво да предложи. Бързата разходка в централната част ни отвежда до няколко интересни исторически обекти, единият от които е на снимката отгоре – Дервиш баня. В градчето кипи живот, а заведенията са пълни. Докато си отбелязвам наум, че Кюстендил заслужава още една визита, Сашо пристига. Запознаваме се и разбираме, че е родом от Босилеград и че той е повече българин и от нас самите. Говори много добре български, кореспондент е на БТА за неговия регион и е председател на сдружение ГЛАС (Група на либерални, амбициозни и солидарни), чиято цел е да съхрани българското и принадлежността към корените сред босилеградското население.
Качваме се по колите и потегляме, водени от новия ни събрат и сънародник. Той се насочва към граничен контролно-пропускателен пункт (ГКПП), през който никой от нас никога не е минавал – Олтоманци. Малко и много закътано ГКПП, на което граничните полицаи – дори сърбите, са усмихнати и любезни. Последното село на българска територия преди Олтоманци е село Долно Уйно, чието име внася хумористичен полъх в атмосферата на пътуването. Досещате се защо и в каква посока. 🙂
Минаваме границата безпрепятствено и пътят ни продължава в т.нар. Западни покрайнини, криволичейки през живописно ждрело. Преминаваме през няколко села – на пръв поглед доста бедни, когато съзираме “най-големия” конкурент на “Лукойл” – сръбската алтернатива “Дукойл”.
Босилеград се оказва буквално четвъртото населено място след границата, така че докато се осъзнаем и вече сме пред къщата на Сашо. Макар и да има статут на град, Босилеград е град от селски тип. Населението му е от 4-5 хиляди души, живеят в къщи и се отопляват на твърдо гориво. Всички се познават и на нас от далеч ни личи, че не сме местни. Почти пред всяка къща е паркирана кола с кюстендилска регистрация. Първоначално решаваме, че това са гостуващи роднини, но по-късно разбираме, че босилеградчани масово купуват коли от България и ги регистрират тук, спестявайки си много пари и главоболия. Има нещо “неудобно” в сръбските разпоредби, което те умело прескачат по този начин.
Къщата на Сашо е и негов офис, където се помещава както представителството на БТА, така и офисът на председателстваното от него сдружение. Приемаме с голяма доза гордост перспективата да спим в “БТА-то” в Босилеград, но скоро става ясно, че ще бъдем настанени на друго място. За мен това си бе разочарование, докато не видях къде всъщност ще отседнем – в дома на родителите на Сашо, чиято къща е нещо средно между исторически музей и щабквартира на фен клуба на ПФК “Левски”. Този частен дом, в който се отдават стаи под наем, е една от забележителностите на Босилеград. Там тупти с всичка сила сърцето на българщината. Снимката на този дом избрах да поставя за водеща на поста, макар че статичният кадър не може да пресъздаде достатъчно добре нито духа на мястото, нито емоцията да си там.
Денят е напреднал затова захвърляме багажа и се отправяме накъде мислите… към кафана (кръчмата). По пътя натам минаваме по едната от общо двете “централни” улици в Босилеград, на която единственото по-интересно нещо е тази стара къща от снимката тук отдолу. Предположенията ни са, че е собственост на двама души, защото едната половина е обновена, а другата я грози разруха. И двете половини на къщата обаче са необитаеми.
Надолу по улицата виждаме още една стара къща, чиято съдба е още по-окаяна и от тази на предишната. Лека-полека се прокрадва усещането за призрачен град, за град на миналото и неговите сенки и руини.
Пристигайки в кафана, това усещане е тотално опровергано. Кръчмата буквално се пука по шевовете от млади хора, които се забавляват в събота вечер с алкохол, сладки приказки и още нещо… За третото научаваме на сутринта от брата на нашия хазяин, който разказа за кръчмарско сбиване, състояло се след полунощ, в което участвали местни и някакъв миньор от намираща се наблизо мина, дошъл да се почерпи. Кой кого, как и дали е настъпил по мазола, за да се стигне до това, така и не стана ясно, но лют нрав и алкохол са неочаквано лоша комбинация.
Нашата компания през цялата вечер се радваше на специално внимание както от персонала, който даде най-доброто от себе си, за да останем доволни, така и от другите посетители на заведението, за които повече от очевидно бяхме атракцията на вечерта. Вкусът на сръбската скара не е тайна за никого, но ако някога ви се удаде възможност да отидете в Босилеград, задължително опитайте местната ракия. Доволни ще останете. 🙂
Доволни и предоволни напускаме по живо по здраво кафана и отиваме да спим. На другия ден ни очакват много приключения, които Сашо е подготвил специално за нас, така че, моля, заповядайте след мен, за да ги изживеем заедно >>>
————
Надявам се Босилеград и моят разказ да са ви харесали. Ако е така, непременно споделете историята на това пътуване с вашите приятели във Facebook (използвайте бутона отдолу) и отидете заедно до там.
Leave a Reply