За живота на паразит, или “Нежна е нощта”

Вероятно ще разгневя хардлайнерите, за които “Нежна е нощта” на Ф. Скот Фицджералд е невероятна, силна, класическа, ненадмината и пр., като я нарека слаба. Но моля, изчакайте с епитетите по мой адрес и клишираните съждения в стил “само който е чел достатъчно, може да оцени Фицджералд”.

Лошото впечатление се дължи не толкова на сюжетната линия, колкото на авторовото изпълнение. Сюжетът е интересен и нищо чудно той да е извоювал доброто име на книгата. Действието се развива по време на Първата световна вайна. Лекар психиатър, практикуващ в просперираща клиника в Швейцария, където помощ и дискретност търсят богаташи от цял свят, се влюбва в своя пациентка. Връзката им може да навреди на реномено на клиниката и това не се харесва на управителя. Причината е не само потъпкването на общоприетите отношения лекар-пациент, но и голямата възрастова разлика между двамата. Доктор Ричард Дайвър е принуден да напусне работа и заменя успешната си кариера с грижите за своя единствен, но и постоянен, доживотен пациент – неговата богата, но и психично неуравновесена съпруга.

Водят презадоволен, лишен от цели и амбиции живот, който накрая ги изтощава – или поне Ричард. Ролята му на психолог, съпруг, мъж и баща, в която той е длъжен да е най-добрият 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата, бързо изчерпва силите му. Когато живителните му сокове пресъхват и вече не в състояние да изхранва паразитиращата върху неговата личност жена, той става излишен. Намираща се в разцвета на младостта и красотата, тя бързо си намира нов субект, от когото да смуче живот. Предишният ѝ “донор” е изоставен да крее, докато настъпи предизвестеният му край. За бъдещето и на двамата обаче Ф. Скот Фицджералд ни оставя сами да гадаем.

Всичко това е “облечено” в мудно повествование, заемащо двойно повече страници, отколкото реално щяха да бъдат напълно достатъчни. В моето издание от 60-те години на миналия век, което е с обем от около 350 страници, действието започва да се случва чак след средата. Докато стигна до точката на раздвижване, няколко пъти бях на ръба да се откажа. Възспря ме единствено наложилото се общоприето схващане, че “Нежна е нощта” е класика, а щом е такава, значи би трябвало да има защо.

Не мога да кажа, че във втората част на книгата историята става по-интресена от преди, нито пък, че героите стават по-пълнокръвни – просто “блатото” се раздвижва леко. Въведени са нови герои, нови места и нови събития – все елементи, необходими за освежаване на историята, а и на читателя също.

Наскоро прочетох специалното издание с избрани разкази на Ф. Скот Фицджералд, публикувано като част от поредицата списание + книга на сп. Biograph. Кратките форми определено са неговата сила, защото той умело ръзвива сюжети с един размах на перото буквално в няколко страници. Темите му са злободневни, но също така дълбоко човешки и понякога философски. Ако не сте чели разкази от Ф. С. Фицджералд, направете го – добър е в това и ще го харесате повече като автор. Или с мен поне се случи така.