До Кюстендил и назад и какво е да ти минат две черни котки път?

То есен ли беше през септември, то чудо ли беше. Циганско лято като по учебник. Време, от което си е престъпление да не се възползваш. А моята приятелка Деси (с кодовото име Зайо) обича да ме води насам–натам. И за този уикенд ми е направила план – да отидем до Кюстендил на разходка и да хапнем. Натиснала ме е яко, ама и аз не ѝ се дърпам изобщо.

По нейния план в 9 сутринта трябва да съм пред тях и да тръгнем. По моя обаче неделя е ден за наспиване и пиене на капучино на спокойствие. Пристигам в 11 часа. Добре е, че си ме знае и хич не ми се сърди за „лекото“ двучасово закъснение. Даже съм почти сигурна, че нарочно ми определя ранни часове – включва си марж. Пък и много добре знае, че от тук нататък ще изпълнявам плътно и безропотно програмата ѝ.

Хващаме магистрала „Люлин“, а после се прехвърляме на „Струма“. Шофьорът съм аз и пътуваме с моя Пижо. Изживяването не е особено приятно за пасажера ми, защото при мен изборът на музика се свежда до две възможности: Rammstein или Тина Търнър. Първата никой никога не избира доброволно, така че с нея си се „къдря“, само когато съм сама. Сега пътуваме под ритмите на the best of Тина Търнър и под ослепителните лъчи на септемврийското слънце. Малко преди Дупница отбиваме вдясно по един от най-живописните по мое мнение пътища у нас. Първо ни посрещат комините на ТЕЦ „Бобов дол“, покрай чиято паст, бълваща тлъста диря от дим в небето, подхващаме разговор за препитанието на живеещите в района. По-нататък табела, упътваща към село Търновлаг, подпалва дискусия къде точно пада ударението. Аз гласувам за О-то, а Зайо залага на А-то. Ако някой знае верния отговор, ще съм благодарна да го напише тук отдолу в коментарите.

cof

За втори път посещавам Кюстендил и тъй като вече съм си патила от Google maps, този път изобщо не го включваме. Спирам директно на най-доброто място за паркиране в града, което е на гърба на Галерията (или Художествена галерия „Владимир Димитров–Майстора”). Пристигаме точно по пладне и горещината е неописуема. То и в София беше топло, но тук направо е като в пещ. Още със слизането от колата съжаляваме, че не сме се приготвили за басейн. Денят си е само за това. А и Кюстендил е страхотна дестинация за водни глезотии и релакс.

Ние обаче следваме сенките под стрехите на сградите и излизаме на площада пред Галерията. Фонтанът работи и около него се усеща известен хлад. Щракваме му няколко снимки, а след това отиваме да хвърлим един поглед и на „Дервиш баня“. Сградата е реставрирана със средства от ЕС по програма за Насърчаване на заетостта сред младежта, но за съжаление не работи. През пролетта на 2017 год., когато се отбихме в Кюстендил на път за Босилеград (разказът ми за обиколката из Западните покрайнини е тук), от чешмата отвън течеше вода. Днес и тя вече е пресъхнала.

Dervish bania Kiustendil
Дервиш баня отвън

В непосредствена близост до Дервиш баня погледа ми привличат някакви разкопки. Това преди го нямаше и Зайо моментално е помъкнат в търсене на информационна табела. Не откриваме такава, но чичко Google е услужлив и ни уведомява, че „находката“ ни е прясна–прясна. Разкопките били започнати едва преди месец и целят разкриването на следите от древния античен град Пауталия, скрити под градския център на днешен Кюстендил.

Razkopki Kiustendil
Изглед от градския център

Продължаваме по алеята покрай разкопките и се озоваваме на площадче с паметен бюст на Тодор Александров, в непосредствена близост до което е и сградата на общината. Много красиво и доста голямо здание, което за съжаление заради недостига на пространство не успях да побера в една снимка. Харесва ми Кюстендил – още на първата ни среща си „намигнахме“ и връзката ни се задълбочава.

Obshtinata v Kiustendil
Сградата на Община Кюстендил

Тук, под дърветата ни е добре и хич не ни се излиза на широкото голо място встрани от Общината, където въздухът над плочките трепери. Притичваме с мисълта, че вече сме достатъчно изнурени и ще седнем в някое кафене наблизо, за да изпием по нещо разхладително. Удряме на камък, защото външните маси на най-близкото заведение са пълни. Заети са от жени в народни носии. Те били от трупа, която взела участие в събора в село Шишковци, който си е направо тридневен фестивал (21–23 септември) с всички задължителни прилежащи към такова събитие атрибути – музика и скара. И народ, разбира се.

Ploshtadche Kiustendil
Дори и кучо се излежава на прохлада под сянката

Отстрани изглежда, че се оплаквам от топлото време, но именно на него и на пътечките под дебелите сенки покрай амфитеатралното площадче от горната снимка открихме най-интересната църква, която съм виждала през живота си – митрополитска църква „Успение Богородично“. Тя е построена през 1816 г. на мястото на средновековната църква „Св. Никола“. По план е вкопана едноапсидна псевдобазилика. С олтарните двери на женското отделение (XVI–XVII в.), запазените икони от началото на XIX в. и иконостас и стенописи с автор Иван Доспевски (представител на Самоковската школа, син на Димитър Зограф) църквата е паметник на българското възрожденско изкуство. Обявена е за архитектурен и художествен паметник от национално значение. За мен най-впечатляващи са трите ѝ купола, които страшно я отличават от храмовете у нас.

Uspenie Bogorodichno
Църквата “Успение Богородично” отвън

Външната фасада на църквата е заета от големи витражни прозорци. От външната врата по стъпала се слиза в преддверие – тясно пространство, наподобяващо коридор, което се простира по дължината на цялата фасада. Това бил нартекс, който е остъклен впоследствие. Още с прекрачването на прага на това помещение точно пред очите на посетителя е патронната икона „Успение Богородично“. Тя е вградена в зида на основното църковно здание, точно над църковната врата.

Ikona Uspenie Bogorodichno
Иконата над църковната врата пресъздава видението на св. Тома, който вижда как Богородица с пояса си закриля Константинопол (Цариград), като тук авторът е вместил тази сцена в град Кюстендил

Храмът е полупразен. Единственият вярващ е възрастна жена, която седи на едно от столчетата вдясно. Моли се гласно и нашето влизане не смущава уединението ѝ с Господа. На нашия всевишен Отец тя се уповава да дари със здраве неин близък от женски пол, както и да помогне за навременно омъжване.

Омагьосана съм от интериора на черквата, а и леко смутена от това, че чувам чужди молитви, та затова обикалям наоколо, зяпам, пипам и снимам. Заставам под всеки един от куполите на църквата и гледам нагоре – изографисани са. В първия откъм вратата е Дева Мария, във втория е Светата Троица, а в третия, най-близкия до олтара, е Исус Христос. От всеки от тях виси по един масивен полилей.

Oltar Uspenie Bogorodichno Kiustendil
Иконостасът

Дълго оставаме вътре, задържани от енергията на това място. Много е силна. На тръгване наливаме светена вода от пластмасов бидон, прибран зад вратата. Към нас се приближава млада ромка, която държи празно шишенце. Вероятно това е част от дегизировката, с чиято помощ се е промъкнала покрай възрастната жена пред църковната врата, заблуждавайки я относно причината за своето посещение в храма. Пред нас обаче постановки няма. Директно пристъпва към същността – просия.

Правим няколко тигела из по-централните улички, а в някакъв момент се озоваваме и в приятно кварталче с къщички с дворове. Почивен ден е, а не виждаме един човек, който да си седи под асмата и да си пие бирата. Висока гражданска култура ще да е това. А ние, следвайки плана на Зайо, трябва да посетим Хисарлъка. Преди да тръгнем правим проверка в Google какво още може да ни предложи центърът на Кюстендил. Като изключим затворените по това време музеи и галерии, единственото предложение е железният мост. Изненадана съм, че го считат за забележителност, но коя съм аз, за да го коментирам. Хващаме си пътя обратно към колата, а пред нас претичват две черни котки. Някакъв нечуван късмет ще да е това…

Jelezniat most Kiustendil
Железният мост е известен и като моста с голите жени

Под „вещите“ напътствия на Google maps тръгваме към крепостта Хисарлъка. Хич не ми върви с това приложение – да се ръководиш по него в България си е чиста руска рулетка. Аз постоянно съм от прецаканите и този път не прави изключение. Първо ме кара да направя шантав завой пред очите на полицаи, а после ме запраща в някакъв квартал, където е очевидно, че не се намира Хисарлъка. Карайте, казва, право нагоре по тази улица, а тя тясна и стръмна като да изкачваме Вихрен. Натиснала съм газта до долу и се моля колата да не тръгне назад по нанадолнището под собствената си тежест. Виждаме спасението в лицето на мъж по потник, който цепи дърва. Диагнозата е: „Объркали сте пътя“. А’де, бе?! Не бях забелязала 😀 😀 😀 Кара ни да се върнем назад по същата тази уличка и после да търсим изход към главния път. Намираме го, но не ме питайте как. Представа си нямам. Ако някога тръгнете към Хисарлъка и не знаете пътя, не се доверявайте на навигацията – търсете ул. „Пиянец“, от която трябва да вземете ул. 6202 и да карате нагоре само по нея. Оглеждайте се през цялото време за отбивката към крепостта, защото табелата е само една и е сложена така, че никой да не я види (вдясно е). Ние питахме и благодарение на получените насоки не се изгубихме.

Google maps 6202 street Kiustendil
Карате само по синия път и нищо друго

Не съм прочела и ред за Хисарлъка предварително, нито пък съм гледала снимки, така че това, което виждам, на пръв поглед ми харесва. Крепостта е късноантична и средновековна – изградена е в края на IV и началото на V век. Функционирала е през времето на Първата и Втората българска държава и е разрушена от османските завоеватели.

Hisarlaka Kiustendil 1
Крепостта “Хисарлъка” отпред

При по-близък поглед обаче става ясно, че това, което виждаме сега, е изцяло нова конструкция. История на това място почти не е останала. За сметка на това пък е много приятно за разходка, а от две порядъчно наконтени момички виждаме, че и хубави селфита ставали тук. Налага ни се да изчакаме 10-ина минути, докато те „напипат“ правилната позиция на джуките и си направят перфектната снимка, но пък ги оползотворяваме в това да им откраднем know-how-то.

Selfie Me Kiustendil
Е, май не се справих чак толкова добре с кражбата, но поне ми е весело

Крепостта е посещавана. Докато се шляем из пътечките и надничаме иззад всеки храст, за да проверим да не би да пропуснем нещо, се изсипват два автобуса хора. Единият е чак от Варна, а другият е самоорганизирана екскурзия на възрастни хора, дошли в Кюстендил на балнеолечение. Заслушваме се в думите на екскурзовода им, но молбата на една жена да ѝ направим екстравагантна снимка как се е напъхала цялата в делва ни забавя и откъсва от групата. Научаваме само, че делвите са служели за съхранение на зърно.

Hisarlaka Kiustendil 2
Крепостта “Хисарлъка” отвътре

Следващото място не очаквах да окаже някакво въздействие върху мен, но то ме натъжи. В зоологическата градина на Кюстендил сме, където ни препрати малка насочваща табелка, поставена на паркинга пред крепостта Хисарлъка. Входът е обикновена врата, при която не стои никой – не се плаща. Просто влизаш. Ако не броим козите, кокошките (джинки), дивите прасета и понито, тук има два интересни екземпляра – лъв и тигър. Е, и двойка любопитни и дружелюбни еноти. Лъвът ни наблюдава с едно око и не ни обръща внимание, затова отиваме при тигъра. Около клетката му се суетят две момиченца, които задават по сто въпроса в минута на родителите си. На въпроса „Мамо, мамо, а тигърът защо така хърка?“, майката отговаря с най-приемливото за пред малки дечица „Защото му се спи“. Тъжното е, че този представител на животинската кралска фамилия хич не страда от сънливост, а от болест. Неговите, или на лъва (а може би и на двамата) плачевни стонове редовно огласяли нощната тишина над града. Това ни разказаха местни жители.

The Tiger Kiustendil
Поглед, в който се чете толкова много болка

На шега или на майтап, но часовникът вече показва 18 ч. Това не би било важно, ако поне бяхме яли нещо през деня. Уж се съгласих на разходка и хапване, а тя каква стана. Настоявам си за моето и си го получавам – сядаме да обядо-вечеряме на главната (бул. „Македония“). Заведението го знам от предишното ми посещение в града, така че изборът е мой. Оказва се, че жаждата е по-голяма от глада, защото изпиваме две кани с домашна малинова лимонада, а едва изяждаме по една салата.

Salata s cveklo morkovi i yabalka
Заслужена награда – домашна малинова лимонада и есенна салата с моркови, цвекло, ябълка, орехи и стафиди

Доволни сме. Тръгваме към София под зоркия поглед на пълната луна, напътствани от розово-лилавия залез. Зайо е инструктиран, че трябва да направи спираща дъха снимка на пътя, ограждащия го кордон от оголени тополи и огромния лунен диск в небето. Усилия и старание има, но резултати не.

Zalez Kiustendil

Докато обсъждаме невъзможността на телефона ми да улови и пресъздаде небесното тяло в неговата красота, “прелитам” покрай пътна камера с около 20 км над ограничението. Тя няма проблеми с улавянето и пресъздаването на „кадъра“, а аз току-що разбрах до какво води да ти минат две черни котки път…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: