Странно е какви неща помни човек. Някои смятат колко километра са изминали по време на пътуване, други броят часове полетно време и разни такива работи, а на мен само странни случки ми се запечатват в главата. Нямам си статистика на полетите и разстоянията, но пък си имам топ 5 на… кръстих ги „запомнящи се полети“.
Страх (юни 2013, Париж–София)
Я имам 5–6 полета зад гърба си, я не. Начинаеща съм. У дома ми е проведена убеждаваща терапия колко безопасно е въздухоплаването, състояща се в гледането на напоително количество епизоди на “Air Crash Investigations” – прилага се всяка вечер, за да се постигне натрупване и по-бърз ефект. Учудващо, но резултатът е добър.
През юни Париж е страхотен, но седмицата, която му бяхме отредили, изтече и е време да се качваме на самолета на Wizz Air за София. Чекиране, бутане и ръгане с лакти на безредната опашка за бординг, тичане по пистата на летище Бове, за да се „хванат“ по-добри места (тогава нямаше запазени!), настаняване. Нормални неща. Рулираме и самолетът се засилва. От задната му част започват да се чуват не много обнадеждаващи за оцеляването ни скърцащи звуци. Багажното отделение над десния ред седалки се тресе и в кабината отекват плачевните стонове на пластмаса, подложена на огромно напрежение. Възрастната жена до мен се оглежда с питащо ококорени очи, а младата майка от предната седалка държи в задушаваща прегръдка малкото си момиченце. Аз пък си спомням всички изгледани епизоди на “Air Crash Investigations”, в които самолетите падат за секунди. Спомням си също така, че излитането е най-критичният момент от цялата работа. Поглеждам съпруга ми и питам:
– Какъв е този шум?
– Какъв шум? – поглежда ме високомерно, връщайки ми въпрос, вместо отговор.
– Не ми казвай, че не го чуваш? – вече пораздразнена повишавам тон.
– Нищо не чувам. Сигурно ти пищят ушите! – полупренебрежителна, полуснизходителна констатация по мой адрес.
ФАКТ: Ушите са виновни за страха 😉
Обгазяване на борда (21.10.2018 год., Пунта Кана–Мадрид)
След 8-дневна почивка в Пунта Кана (Доминиканската република) се качваме на огромен самолет, който трябва да ни прибере в Мадрид. Полетът е нощен, или поне така се води, въпреки 6-те часа разлика и факта, че не ще посрещнем зората след половин денонощие, а само след няколко часа.
Малко след излитане ни сервират вечеря. Стюардесите още не са събрали таблите, когато носът ми улавя първия сигнал. Мирише на газ – ама гризу, с човешки произход. Гъста и лепкава миризма. Някой така „зловещо“ е освободил душичката си, че ако веждите ми не бяха оскубани, със сигурност щяха да опадат сами. Викам си, наял се е, пръднал е. Какво толкова? Всекиму се случва. Е, да, ама този пасажер очевидно бая беше прекалил с All Inclusive-а, че обгазяването продължи доста. Чак погледът ми се премрежи и скоро след това, надишана дълбоко с „райския газ“, отпътувах за чудната страна на сънищата.
Събуждам се аз, а то дошло време за сутрешното кафе. Очевидно съм си въобразявала, че през няколкото часа на моя „сънен припадък“ източникът на „приспивния релаксант“ ще е облекчил червата си, защото искрено се изненадвам, когато атмосферата в „камерата“ отново се сгъстява. Блажена „наслада“ – изпадам в припадъчен сън, а съм изпила цяла чаша кафе. За първи път в живота си проспивам 8-часов полет.
ФАКТ: Пръднята скъсява продължителността на полета 😉
Пътникът с багаж (22.10.2018 год., Мадрид–София)
Седим си ние на летището в Мадрид и чакаме опашката малко да се стопи. Имаме платен Priority Check-in (летим с Ryanair), но не бързаме да се качваме. Голямо значение няма дали ще седим в самолета или на пейките в терминала.
Народът понамалява и идва и нашият ред да застанем на опашката. Прайорити гишето отдавна е превзето от тълпата. Чакаме заедно с всички останали. Пред нас е застанала представителка на ромския етнос, която провежда оживени разговори на високи децибели с други нейни братя и сестри на майчиния им език.
Минаваме сравнително бързо, но ситната „цетка“ е на вратата на самолета – стюардесите спират пътниците с голям кабинен багаж и ги молят любезно да го оставят настрана, за да бъде отнесен в товарното отделение. Защо? Защото кабинните багажни отделения вече били запълнени и нямало да има място.
Сред „засегнатите“ пътници тръгва брожение на недоволство. Платили са си хората. Единствено гръмогласната ромка пред нас ликува. И тя е платила – дала е по €5 на няколко други циганина срещу услугата да качат на борда по една нейна торба (общо 6 огромни найлонови пазарски пликове, пълни догоре). Накрая спазилите правилата, остават с пръст в устата, а мургавата госпожа е „изпързаляла“ не само превозвача, но и неговите праволинейни пътници.
ФАКТ: Когато шофираш в София, гледай какво правят таксиджиите – когато летиш с нискотарифна авиокомпания, гледай какво правят циганите. ☹
Пътникът „без багаж“ (30.09.2017 год., София–Хургада)
Ще видя пирамидитее. Нямам търпение да се качим на самолета. Късметлии сме – местата ни са далеч от двигателите и е супер тихо. Първите признаци са полетът да е приятен.
Промяна в плана. Още капитанът не е изключил лампите за коланите и групичка пътници, схванати от ужасно продължителното 5-минутно седене по време на излитането, скачат на крака. Започват бурни разговори на висок тон, надвикване и кикот. Като на селски мегдан е някак си. Мила родна картинка.
Очакваме всеки момент стюардесите да се намесят. Не! Траят си. Заети са да подреждат количките, за да осъществят някоя и друга продажба на борда. И хоп, ето ги. Развихрилата се групичка орки не пропуска своя шанс. Поръчват си алкохол. Скромно. Биричка. Обачеее, след има–няма 30 минути, тя свършва. Минават на уиски. Стюардесите наливат с удоволствие, а те обръщат чашките една след друга с охота. И уискито свършва.
Ами сега? Започва веселата част. Първо, както си му е редът, с алкохола си върви цигарка. Кой е казал, че на борда на самолета е забранено пушенето?! Тук, на този самолет, това правило не важи. После пък идва тънката част – време е за задяване на стюардесите. А накрая, защото всяка торта си има черешка, един от тях взема радиоуредбата (разбира се, с разрешението на екипажа) и обявява края на полета.
– Казвам се Краси и искам да ви благодаря, че летяхте с нас.
ФАКТ: Умственият багаж не се таксува, нека го носим със себе си. 🙂
Shake it, shake it (31.12.2015 год., Банкок–Доха)
Ще сме новатори. Коледа в Тайланд, а Нова година на борда на самолет. Решението има потенциал да е гениално. Самолетът е полупразен. Настанени сме до костюмиран, но за сметка на това порядъчно вмирисан пакистанец. Питаме стюардесите да се преместим на друго място. Позволяват ни, но да го направим, след като самолетът се издигне на полетната си височина.
ОК! Речено – сторено. Преместваме се на четворка седалки в началото на реда, пускаме облегалките назад, опъваме краката напред и поръчваме виното. Време е, ще празнуваме. Разлели сме го и я сме си казали наздраве два пъти, я не, когато течността в чашите започва да се вълнува сякаш сме на кораб в Индийския океан, а не над него в най-големия самолет на света. Друсаме се все едно майката природа е взела самолета за шейкър и се кани да си приготви протеинова смес.
Пращат ни да летим някъде още по-високо, от което положението леко се подобрява. Съпругът ми твърди, че съм задрямала за час и май е така, защото не съм разбрала кога е пил вино със стюардесите. Празникът ни пропадна така, както и самолетът го направи няколко пъти, а това е най-„разтърсващата“ ми Нова година – главозамайваща не от алкохол, а от турболенция.
ФАКТ: Виното не оправя всичко. 😀
puritankata 
Leave a Reply