Манастирът „Св. Мина“ край София (наричан още Обрадовски манастир заради своята близост до някогашното село Обрадовци) е известен с чудотворната икона на св. Мина, която се съхранява в черквата му. В мрежата има много свидетелства за свръхестествените сили на светеца. Вероятно затова потокът на поклонниците не секва независимо от часа и деня. Принос за това, вярвам, има и духът на мястото.
Ако никога не сте ходили в манастира, запомнете, не вярвайте на джипиеса – по-точно на която и да е навигация, базирана върху Google Maps. Поради някаква причина то ще ви прекара по маршрут, който е не просто неподходящ за автомобили, а направо е пагубен за тях – особено ако карате по-ниска кола. Казвам го, защото пътят е черен, кален и осян с дълбоки дупки (доста лоша комбинация, когато е валял дъжд). Той не е използван и не се използва от нищо друго освен трактори, камиони и комбайни, които обработват околните ниви.
В действителност пътят до манастира е лесен – стъпвате на ул. “Мара Бунева” в кв. “Орландовци” и карате по нея, след което тя се превръща в бул. “Лазар Михайлов”. В никакъв случай не се отклонявайте от този булевард – следвайте само него и карайте само напред. Той минава над новата тангента на Околовръстното, а отбивката за „Св. Мина“ е веднага след естакадата. От там натам не може да се объркате, защото пътят е задънен и свършва с уширение, което се ползва за паркинг. В празнични дни и през уикендите е пълно, така че може да ви се наложи да спрете по-надалеч и да повървите 50–100 м пеша.
Пътеката минава по тесен метален мост, под който тече „поточе“ с мръсната вода на София. Наблизо е пречиствателната станция, така че не бива да ви учудва благоуханието, което се разнася в слънчеви и по-топли дни. Пътечката е сравнително достъпна и за хора в неравностойно положение. Манастирските порти (на водещата снимка) са веднага след мостчето.
Дворът е благоустроен и във външния му дял са построени къщи за гости, както и беседки за пикници. Във вътрешния двор е черковният магазин (намира се веднага вляво, след като прекрачите прага на оградата), черквата (по главната пътека само направо), аязмото (под стряхата вдясно от входа на черквата) и баптистерият (разположен е най-вдясно в дъното на двора). Така описано изглежда сложно, но всъщност пространството е толкова малко, че няма никаква опасност да се объркате. Още повече, че за поклон и молитва пред чудотворната икона почти винаги има опашка. През зимата иконата е в преддверието на черквата, където се палят и свещите, но през топлите месеци тя заедно със свещниците биват изнесени навън, под черковната стряха.
Специфичното тук е, че свещите не се купуват от черковния магазин, а при една възрастна жена, която седи пред или в черквата (зависи от времето). При нея може да заявите своето желание да ви отслужат света литургия (лично за вас) или пък отчето да спомене името ви заедно с имената на още 7–8 ваши близки по време на регулярните литургии през деня. Това, второто, струва само 2 лв.
В заключение ще кажа, че пожелавам на всички, които са прочели тази статия, да посещават манастира „Св. Мина“ само по щастливи поводи – сватби, кръщенета и др. Ако все пак отивате там в търсене на надежда, отворете сърцето си и открийте душата си. Аз съм си позволявала да плача пред иконата на св. Мина. Виждала съм и други да го правят. Ако и вашите сълзи напират, освободете ги – там никой няма да ви осъди за това.
И нека всички ние бъдем благословени. Амин!
puritankata 
Leave a Reply