Из английската провинция – имението Уодсдън

Лондон не е Англия и Англия не е само Лондон. Заради това схващане сме отделили няколко дни да разгледаме провинцията и нейните потайности. Разходката започна със Стоунхендж, Солсбъри и Бат и съм я описала в предишния пост. Днес обаче ще сме на френска вълна. Защо пак намесих французите ли? Ами защото ще гостуваме във френско ренесансово château, собственост на семейство Ротшилд, което е вдъхновено от Версайския дворец.

Уодсдън (Waddesdon) е извънградско имение на семейство Ротшилд в графство Бъкингамшир. Построено е в края на XIX век от барон Фердинанд де Ротшилд, който искал място, където да изложи колекцията си от произведения на изкуството, както и, забележете, да кани изискани гости. Еми, справил се е. Не случайно век по-късно избират именно това място за заснемането на някои сцени в сериала “Имението Даунтън”.

Днес имението е туристически обект част от National Trust. Ако имате карта, входът е безплатен, ако ли не – пригответе 19-20 паунда. Основната сграда е в средата на огромен парк и до нея се стига само с бус, който тръгва от паркинга. Пътят е дълъг, така че ентусиасти, готови да го извървят пеша, няма. И тук, както и на много други места, предварителната резервация на час е силно препоръчителна. Ние пристигаме по-рано, така че оползотворяваме времето в разходка из розариума и птичарника на имението.

Розариумът е малък, но го посещаваме в правилното време (на обяд, през юни), и ароматът на нацъфтелите рози ни посреща още отдалече. Намираме и градински павилион за сладолед – предлага с вкус на ванилия, мента и шоколад. Пасва идеално на неделното ни настроение.

Според табелите вътре има екзотични видове от различни краища на света, които живеят отделени в кафези под открито небе. Във всеки кафез има дръвчета и друга растителност, така че да имитира естествена среда. Време е обаче да влизаме в имението и се отправяме по пътечката към него, където се натъкваме на една “избягала” птичка. 😉

Сградата прави впечатление с архитектурата и размерите си още от пръв поглед. Очевидно е, че баронът не е жалил пари, когато е строил имението си, както и че е искал да притежава своя малък Версайски дворец. Ротшилд е все пак, може да си го позволи.

На входа ни посрещат две възрастни жени, които любезно ни посочват залата, от която започва турът. Това е западната галерия. Всяка стая е имала своето предназначение – едната е за сутрешния чай, другата за закуската, в третата си е отварял писмата, в четвъртата ги е писал, а в петата е водил счетоводството си.

Сервирали обяда в една трапезария, ако баронът е сам със сестра си (той е бездетен вдовец и живее със своята сестра, която е стара мома), и в съвсем друга, ако присъстват високопоставени гости. Мис Ротшилд обаче не се впечатлявала от влиятелните лица и всички, посещаващи дома ѝ, независимо колко висок ранг имат в обществото, се съобразявали с нейните правила. Страстният пушач Чърчил например трябвало да избира – или да излизе на балкона, за да запали, или да пресече половината имение, за да стигне до единствената стая, в която било разрешено тютюнопушенето.

Мис Алис Ротшилд била известна и с педантичното си отношение към своята покъщнина. Тя държала да покриват с чаршафи всички мебели в стаите, които не се използват. Според аудиогида това е причината, поради която всички мебели са достигнали до наши дни с оригиналните си дамаски.

В дома на брат и сестра Ротшилд работели 24 слуги, по-голямата част от които били заети в кухнята. Сега в имението Уодсдън има 2-3 стаи, превърнати в музей, където са изложени екзотичните сервизи за хранене на семейството. Единият от тях се състои от 4 000 прибора.

При строителството и подредбата на шатото мистър Ротшилд си предвидил една малка стаичка, в която да нощува след пиянски вечери. Стаята използвал, когато се връщал у дома позакъснял и почерпен. По този начин избягвал срещата с ядосаната си съпруга и скандала.

А това е гледката, на която са се любували всяка сутрин мис и мистър Ротшилд.

Разходката ни приключва традиционно в кръчмата – културните мероприятия отварят и апетита, и глътката. Някогашната кухня на барона днес е превърната в ресторант, а в интериора са запазени голяма част от оригиналните елементи – голямата печка, медните казани и пр. Моята поръчка е пържена сьомга с яйце върху препържена филийка хляб и няколко листа рукула за украса. Това нещо струва 16 паунда. За преглъщане се спираме на местен вид бира – Ale (ейл) с вкус на дюля. По-странна бира в живота си не съм пила – не е газирана, горчи, а остатъчният послевкус е плодово стипцав. Не мога да кажа, че е гадна, но не бих я нарекла и хубава. Абе, не е бира като бира и това си е.

В Англия, и особено в провинцията, всички и всичко поръчвайте наведнъж. В противен случай рискувате или да объркат поръчката ви, или да забравят да ви я донесат. Помненето и мултитаскинга не са им силни страни. А защо в такъв случай не си записват, не разбрах.

С това разходката ни в имението Уодсдън приключи, а с него и обиколката из английските покрайнини. Очаква ни още половин ден в Англия, докато дойде време за полета, който ще изкараме в Лондон. Както споменах в първия пост, със забележителностите на столицата сме се “запознали” отдавна, така че предпочитаме да лентяйстваме в Хайд парк (Hyde park) и да пием кафе на открито.

Окото ни хваща крайезерен павилион в стар стил, където презареждаме с кроасанчета, сладко от диви ягоди и капучино – сладка закуска на солена цена. Но, както се казва – ако не искаш да срещаш мечка, не ходиш в гората. Ако искаш евтина закуска, не ядеш в Хайд парк.

Още с първата поява на слънцето – разбирайте около 10 часа, около нас започват да се разхождат хора по бански. Тези моржове плуваха в езерото до нас голи (неколцина само бяха с неопренови костюми) все едно са на къмпинг Градина през август, а не в Лондон през юни с температура не повече от 12 градуса. Да, знам, че това калява, но все пак ми се струва извратено.

Прекосяваме парка по алеята, посветена на принцеса Даяна (The Diana Princess of Wales Memorial Walk) – дълга е 7 мили и пресича парка по дължина като почти през цялото време върви край брега на езерото. Там ни посрещат няколко припичащи се на слънце патки, които не само че не се изплашиха от моята напоритост с фотоапарата, а дори напротив – издуха шии, за да позират. Тези пернати симпатяги ме подсетиха за филма “Мисия Лондон” и за загадъчно изчезналите патки на Кралицата. 😀 😀 😀

Точно при изхода на Хайд парк, който е в близост до мола Хародс (необикновено място и като магазин, и като архитектура), попадаме на нещо като учение на група кавалеристи (не знам как ги наричат в Англия). Не схващаме какво точно се случва, но пък се радваме на породисти атове и мъже в униформи.

Насочили сме се към Victoria Station, от която, както обясних в предишния пост, се хваща автобусът на Green Line до летище Лутън. Пътят ни натам минава и покрай още една от големите забележителности на Лондон – Бъкингамският дворец. Пред вратите е лудница и всеки се бута, за да се снима, а всъщност най-добрата снимка става от отсрещната страна на площада – не стига че хващаш целия дворец с площада и статуята, ами няма и навалица, която да ти пречи. А селфитата пък колко добри стават, малееее. 🙂

На нас ни предстои обратен полет към България. В самолета се качваме натежали от нови впечатления, интересни спомени и снимки. Ако сте се озовали направо тук и не сте видели началото на пътешествието, бих казала, че сте изпуснали доста, така че по-добре хвърлете едно око на първия пост за английската провинция. Вярвам, че ще откриете доста интересни неща.

———————-

Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да ме последвате и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.