Когато преди шест години за първи път посетих Англия (това пътуване ще опиша в някой друг пост), в хотела в Лондон видях рекламна брошура за еднодневна екскурзия до Стоунхендж (по спомен струваше около £80). Тогава “парашутът не ми се отвори” заради липса на достатъчно време и пари, но за сметка на това сега чакането ми бе възнаградено с голяма разходка из английската провинция на югозапад от столицата.
Полетът е с Wizz Air и двупосочният билет струва 50 лв. на човек. Цената е с т.нар. Wizz Air Club оферта – плащаш 60 лв. еднократно и цяла година имаш право на 20 лв. отстъпка от цената на всеки закупен билет (в посока). Намалението е за неопределен брой пътувания и важи за двама, т.е. дори само при едно пътуване, ако двама души си вземат билети отиване и връщане, сметката излиза на печалба. Wizz Air кацат на летище Лутън. Там си дайте 5 минутки, за да влезете в тоалетната и да видите специфичните за Англия мивки с две отделни кранчета за студена и за топла вода. До съвсем скоро (разбирайте броени години) англичаните не използват смесители за вода, защото, видиш ли, смесителят е изобретен от французин. Каква простотия е това и колко невъзможно е да се измиеш като хората по този начин просто няма смисъл да казвам. Френско ли е обаче, колкото и да е хубаво и полезно, изобретението няма място на английска земя.
“Любовта” между англичани и французи е стара – още от френско-английската война (известна у нас като Стогодишната война (1337-1453 г.). Наследство от тогава е и странният жест, с който англичаните показват fuck. Цял свят използва среден пръст, само те знака от снимката отгоре. Историята на този “културен” феномен е любопитна. По време на войната французите имали установена практика да режат показалеца и средния пръст на пленените англичани, като по този начин ги лишавали от възможността да си служат с огнестрелно оръжие до края на живота – без тези два пръста човешката ръка не може да натиска спусък. В отговор неинвалидизираните англичани казвали fuck на французите, демонстративно размахвайки пред лицето им двата си здрави пръста. Един вид: Ей сега си намери майстора!
Простете ми за отклонението, но не можах да се сдържа. И така, на летище Лутън сме, което е на около 75 минути път от Лондон. До там се стига основно с автобуси (и шатъли) на много фирми. Самите Wizz Air например също предлагат транспорт и билет можеш да си купиш онлайн предварително или пък от самолета. Аз обаче съм пътувала само с компанията Green Line и нея мога да препоръчам. Билетът струва £10 в посока, а автобусите спират на две ключови локационно места – Marble Arch, където се кръстосват някои линии на метрото, както и автобусни маршрути, и на Victoria station – огромна жп гара в центъра на Лондон. Тук става и слизането, и качването за обратно.
Ние обаче сме с програма, включваща доста разходки из югозападната провинция. За целта е задължително наличието на автомобил и на шофьор с опит в прословутото дясно движение. Казвам го напълно сериозно от позицията на човек, който е активен шофьор в България и си дава ясна сметка колко опасен би бил зад волана там. Опасен и за себе си, и за останалите хора на пътя.
Първият ден започва рано-рано, защото Стоунхендж, Солсбъри и Бат ни очакват, а това, измерено в километри, е равно на 300-400. Казват, че в България било невъзможно да се ориентираш по пътните табели, но и в Англия положението не е по-добро. Без включени джипиес и дейта не вярвам, че чужденец (а дори и англичанин) би се справил.
Първи в програвата е Стоунхендж (Stonehenge). Пред туристическия център има огромен паркинг с разграфени парко места, които обаче никой не спазва – всички бяха паркирали „като араби в пустиня“. Там сме преди 11 ч. и свободните места със свещ да ги търсиш. Въпреки всичко организацията не е лоша, опашка има, но върви бързо. Стоунхендж е част от обектите на National Trust и ако имате приятел, от който да вземете карта за влизане на тези места (не проверяват за самоличността), най-добре го направете, ако ли не – билетът е £16. Първото нещо за разглеждане е закрита галерия – нещо като музей на Стоунхендж, в която са изложени всевъзможни артефакти, придружени с богата информация и любопитни факти за тях. Ако четете всичко и разглеждате внимателно, 2 часа вероятно няма да ви стигнат. За мен интересно беше, че само до преди 40–50 години туристите имали право да се разхождат до самите камъни, но след като установили, че засиленото човешко присъствие ускорява ерозията, това било забранено. Любопитна е и географската карта, която показва пътя, по който строителите на Стоунхендж са пренесли от Уелс камъните (използвам случая да вмъкна, че най-тежкият от тях е около 50 тона, а всичко това се е случило към XXIV–XXV в.пр.Хр.). Как са успели да направят всичко това без кранове и мощни подемни машини остава мистерия.
Отвън, точно пред изхода на музея, е построено малко традиционно селище от този период, което пресъздава жилищата на древните и тяхната покъщнина. Две от колибите са отворени за разглеждане и отвътре.
Там е поставен и силомер – огромен каменен блок, поставен върху дървена скара, който е вързан с въже, което се дърпа. За да ви отчете резултата, не забравяйте, че преди да дърпате, трябва да натиснете малкия бутон върху камъка. Аз пропуснах тази дребна подробност, но и по-добре, защото щях да стана за срам. 🙂
Отиването да самия монолит става с бусче. Нас Стоунхендж ни посреща с дъжд, ама не обикновен като нашите, а английски – тези там сигурно имат 100 вида дъжд и за всеки от тях си имат дума. Този беше някакъв пулверизиращ. Благодарение на него обаче всички туристи бързат да си тръгнат и за бусчето в обратна посока на опашката има няколко стотин човека, а около Стоунхендж са останали има-няма 20-30 души. Благодарение на лошото време (там е 12-15 градуса, а в същото време в България е 35-40) обикаляме спокойно и правим снимка след снимка от всеки възможен ъгъл. Най-известните снимки са правени от едно определено място, където дори има фотопойнт. Водещата снимка на този пост е направена именно от там.
Ако трябва да бъда честна, Стоунхендж не отговори на очакванията ми и дори леко ме разочарова – на практика изглежда направо миниатюрен в сравнение с това, което виждаме по снимките. Аз обаче не съжалявам, защото сбъднах една своя мечта, зародила се още отдавна, когато прочетох романа „Тес от рода Д’Ърбървил“. Каква е връзката помежду им ли? Който е чел книгата, знае отговора, а аз някой ден може и да напиша ревю за нея.
Следващата ни спирка е Солсбъри (Salisbury), който е известен със своята катедрала, за която се твърди, че е втората по красота в Англия. Паркинг за колата има точно до самия вход на катедралата, който струва £7. Преди да влезем оглеждаме зданието от всички страни, като аз правя не един и два неуспешни опита да побера катедралата в кадър без да ѝ отрежа върха.
Вдясно от главния вход е вратата за влизане в катедралата, а точно отпред се разкрива невероятен вътрешен двор, обграден от четирите страни с покрити проходи. Тук отвсякъде сте заобиколени от уникални произведения на архитектурното изкуство. Мястото е вдъхновяващо (между другото това е единственото място от цялата ни уикенд обиколка, където попаднахме на българи – две момичета, които си правеха кифленски снимки), а фактът, че в единия от проходите има ресторант – и то с нормални цени, го прави просто перфектно. Сядаш, наслаждаваш се на добре приготвена храна с чаша вино и съзерцаваш лицето на живата история пред себе си.
Вътрешността на катедралата е дори по-величествена и от фасадата ѝ. В центъра на основното помещение има фонтан, който за разлика от всички, с които сме свикнали, не пръска вода, а е с огледално гладка повърхност. Няма да повярвате, но това всъщност е купел за кръщения. Гладката повърхност на водата отразява спокойствието на душата, когато е в храма, а лекотата, с която изтича от четирите ъгълчета на съда, отразява хода на човешкия живот. Не са случайни и текстовете, които стоят от четирите страни на купела: „I have called you by name; you are Mine! |When you pass through the waters, I will be with you | And through the rivers, they will not overflow you | When you walk through the fire, you will not be scorched, Nor will the flame burn you“. Из Книга на пророк Исаиа.
В дъното на катедралата е олтарът, до който има свободен достъп, а от двете му страни са вградени два огромни органа. Не успяхме да попаднем на служба, но пък за сметка на това станахме свидетели на страхотно музикално изпълнение от хора на катедралата, част от което заснех на видео.
В катедралата се съхранява едно от едва четирите оцелели копия на известния документ Магна харта (Magna Carta Libertatum). У нас се нарича Велика харта на свободите. Кралски акт от XIII век, който гарантира и защитава правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на самата кралска власт. Това е първият документ в английската история, който ограничава кралската власт и дава началото на демократичното конституционно право. Счита се, че Магна харта е първоосновата, че от нея е инспирирана и съвременната Харта за правата на човека на ООН.
Когато решите, че ще посетите катедралата, задължително си направете предварителна резервация за Tower tour – изкачване на 332 стъпала до най-високата точка на катедралата, от която, казват, се открива спираща дъха гледка към целия град и околностите му. Без предварително записване шансът да се включите на място е нищожен – турът е в определени часове и се прави 3-4 пъти на ден, а групите са от максимум 12 души. И тъй като ние не видяхме Солсбъри от високо, решихме да го разгледаме с пешеходна разходка. Доста китно градче е, чиято красота няма нищо общо с грандоманщината на Лондон, но пък по улиците му сякаш все още е жив духът на Средновековието и всеки миг очакваш в далечината да се зададе рицар на кон.
Туристическата ни програма за деня приключва с посещение на град Бат (Bath), известен с минералните си извори и старата римска баня, от където, както се досещате, идва и името му. Ако имате възможност, преди да влезете в града отбийте колата встрани от пътя и направете панорамна снимка на Бат – гледката е уникална. Ние за съжаление не успяхме – твърде бавна реакция и твърде кратък миг. Бат е много по-различен от всички английски градове, които съм посещавала. Говоря за архитектурата. Когато се разхождаш из улиците му, усещането е сякаш си в Италия, а не в Англия.
Голям и удобен паркинг има в близост до жп гарата, който е почти в непосредствена близост до древните римски бани. Комплексът е на два етажа със закрита и открита част. Билетът струва £16 и включва аудиогид. Ние сме там в края на деня (избрахме Бат за последна спирка, защото баните са отворени до 20 ч.) и понеже сме уморени и преситени с впечатления от деня, намеренията ни са да хвърлим едно око за половин-един час. Е, бъдете предупредени – за там ще ви трябват минимум 2 часа и то само в случай, че прескачате някои обекти от гида.
За историята на това място вероятно няма да ми стигнат още три поста, колкото този, а и е по-добре да не ви я преразказвам, а да я чуете сами там на място. Ще спомена само за впечатлилият ме образ на митично същество, което е събирателен образ между Медуза и бог Нептун.
Не е зле също така да знаете, че не трябва да си потапяте ръцете във водата на открития басейн, защото в нея се развъждат над 90 вида микробни гъби, съдържа олово и също така е любима тоалетна за гълъбите.
В близост до римските бани днес има закрит минерален басейн, пред който в деня на нашето посещение се извиваше опашка от поне 100 човека – на табелата пишеше, че времето за изчакване е 120 минути. Стоя, гледам, мигам на парцали и си мисля колко благословени сме ние, българите, защото у нас минералната вода е навсякъде, а басейните под път и над път.
Не бързайте да излизате от блога – пътуването из английските провинциални потайности продължава. Утре ще влезем в дома на един Ротшилд и ще видим къде Чърчил си е пил кафето, докато е бил на тайна „спявка“ с лобисти. Ще ви покажа малко английска кухня и английска бира – ама от специалните. Всичко това описано и показано ще видите в моя следващ пост – кликнете тук, моля >>>
———————-
Ако искате да виждате още истории за пътувания, последвайте блога ми, като кликнете върху бутона Follow Puritankata. Можете да ме последвате и като харесате страницата ми във Фейсбук Моята дестинация.
puritankata 
Leave a Reply