Роженски събор и Родопите надлъж и нашир

– Искаш ли да ходим на “Роженския събор”?
– Да. В колко ще се тръгва?
Само с тези две изречения аз и приятелка се уговорихме да посетим най-голямото фолклорно събитие на България. И двете от години играем в групи за народни танци, така че за нас да отидем на “Роженския събор” бе все едно любител на бирата да посети Октоберфест. Сбъдната мечта! Още повече това бе първото издание на събитието след дългогодишно прекъсване, което го прави must be there.

Аз се заемам с организацията на настаняването, което се оказва една нелесна задача. В сайтовете всички частни квартири и къщи за гости са отдавна резервирани. Преминавам на хотели, но положението и там е същото. В крайна сметка вземам телефона и започвам да звъня подред, за да питам наистина ли всичко е пълно. Пълно е! Всички са резервирали поне месец предварително, а не като нас – два дни преди откриването. В крайна сметка намирам едно свободно студио в комплекс “Замъка”, Пампорово, за 100 лв. на нощувка. Скъпичко е, но сме три, а и изглежда добре. Нямаме и особен избор – или наемаме, или се отказваме. Условието е за 100-процентово предплащане и то на момента. Иначе гориш – следващият е на другата линия и ме чака да затворя. 🙂 Наемам!

Официалното откриване е в петък сутринта, а невероятните 100 каба гайди са същата вечер, когато ще пее и, забележете, Преслава. Ние обаче потегляме в събота рано сутринта, за да хванем оставащите два дни от програмата на събора. Плановете ни се провалят още на изхода от Чепеларе, където попадаме в плен на километрично задръстване. Колите не помръдват, а месецът е юли и термометърът показва 30°С още в 10 сутринта. Масово встрани от пътя има изоставени коли, а пешеходците по шосето са повече, отколкото на бул. “Витошка” в почивен ден.

Виждайки как денят ни се изплъзва, а и съборът също, паркираме колата на първото подходящо празно местенце (намирането на което си е чист късмет), хващаме чантите и потегляме пеша. Звъня в хотела, за да разбера колко точно е разстоянието и отговорът никак не ми харесва – 5 км пеша в жегата. Новините не са обнадеждаващи, но мотивацията все още е висока, така че с бодра крачка катерим баира. Минали сме повече от половината път, когато пристига “помощта” в лицето на приятелка с кола. Тя идва откъм Момчилград и, оказва се, пътят от онази страна е чист.

Доволни сме. Хотелът е много добър и е възможно най-подходящото място за отсядане, защото точно пред него е спирката на специално организираните от община Смолян автобуси, превозващи сборяните чак горе до роженските поляни. Чекираме се бързо, хвърляме чантите и отиваме на “спирката”. Автобусът всъщност е стар бус без седалки – най-вероятно мой набор, в който всички се натъпкваме като сардини. Разстоянието до самото място, където се организира събитието, не е много, но точно в този момент, точно с този бус и точно в тази поза, за мен то е безкрайно и мъчително.

Когато най-накрая слизаме от “буса на ужасите”, пред очите ни се открива тази гледка – пъркирани коли, шатри, палатки и дебел, “мазен” слой дим от десетките скари и чевермета. Отвсякъде гърми музика, но ушите ни чуват само една какофония.

Продължаваме напред и откриваме какво се крие под шатрите и кой е източникът на димната пелена – доста от тези на снимката по-долу. 🙂

Тук е и Ути Бъчваров, който върти някаква манджа в тиган с двуметров диаметър. Има и характерните за всеки селски панаир шатри с кюфтета, кебапчета, картофи и бира. Кое от кое с по-лошо качество.

Вървим още нататък с надеждата най-накрая да открием и “творческото” в събора (досега всичко е от “народното”). Минаваме през т.нар. алея на занаятите, която по същество е място, на което цигани (предимно) продават изделия от и за селския бит. Или поне моето мнение е такова, защото не вярвам вече някой да постила губери и черги в дома си, както и да готви в медни тигани или да държи вода в бакърени котли.

Още по-надолу в цялата лудница намираме и навеса с животните – предварително бе обявено, че съборът освен за народно творчество, е и своего рода изложение за животновъдство. Животните са малко и освен няколкото вида кучета, всичко останало са овце – клепоухи, беловласи, късокосмести, дългокосмести, млекодайни, руси, черни, къдрави… 😉

Откриваме и местата, отделени за творчеството – четири сцени, разположени на доста отдалечено разстояние една от друга, на които състави от различни населени места от цялата страна представят своите програми. Първа сцена е в самото начало на събора, където попадаме на подхванато хоро. Изиграваме две-три и тръгваме да проверим каква е програмата на останалите три сцени. Четвърта сцена е разположена в най-далечния край на поляната, така че при нея почти няма хора, ако не броим полупияните палаткаджии наблизо, които са тук от седмица и повечето не са изтрезнявали оттогава. Всичко околовръст е потънало в боклуци и, макар че е едва вторият ден от събора, химическите тоалетни са препълнени и неизползваеми.

Пием по няколко бири, изиграваме още едно хоро и денят преваля. Слънцето се скрива и изведнъж от нетърпимо високи температурите стават есенно ниски. Планината ни подсеща къде сме. Неподготвени за вечерния студ и неудовлетворени от видяното се отправяме към “буса на ужасите”. Вадим небивал късмет и се качваме на истински автобус – голям и със седалки, който ни оставя отново точно пред вратата на комплекс “Замъка”. Сега е моментът да си приберем и колата в хотела, защото пътят вече е чист, а и имаме под ръка приятел с кола, който ще ни закара до там. Едно е да вървиш 50 м до автомобила си, друго е – 5 км. 😉

Решението е взето – на другия ден, неделя, изобщо няма да се качваме на Рожен, а продължаваме в посока Смолян и Девин (по пътя на “Родопската красота”), а от там към София. Палим колата и потегляме, наслаждавайки се на живописни гледки. Миниваме през известното село Широка лъка, но не спираме, защото целта ни е друга. Канени сме на гости в смолянското село Црънча.

Пътят се вие по долини и баири, из гори и ливади.

А аз снимам ли снимам.

По обед сме в Црънча – нашата спирка по пътя обратно. Приемат ни повече от подобаващо – получаваме по чифт от традиционните за селото шити, шарени терлици и ни нагостяват богато. 😉 За Црънча не знаем абсолютно нищо, но от местните разбираме, че тук има какво да се види. Наблизо е скалното образувание, наричано Скалето, използвано като светилище, където са се извършвали древни тракийски езически ритуали. Селото буквално е на ръба на пропастта, в която тече река Доспат, и от него се разкрива живописна гледка към каньона на реката, към планините в Северна Гърция и към цяла Югозападна България. На има-няма километър пеша са останките от римски мост, който обаче е тотално разрушен в началото на соца.

Црънча е на два километра от българо-гръцката граница и моят телефон е в режим роуминг. Явно е, че няма да се провеждат телефонни разговори и чатове, така че даваме превес на добрата стара комуникация очи в очи. Времето обаче напредва и ние потегляме към София, колкото и да не ни се иска. Пътят ни превежда през още по-живописни места и пътуването е приятно, а времето лети неусетно.

Първо катерим стръмен планински склон, после се движим сред ливади, залети с цъфнали горски билки и треви, а накрая попадаме на язовир. После още от същото, но в обратен ред.

Пътят на “Родопската красота” свършва с Велинградското ждрело, което ни отвежда в равното Пазарджишко поле. Пейзажът се променя и от всичко личи, че приближаваме София.

Доволни сме от пътуването и от видяното и се заричаме пак да го направим. За събора чувствата са смесени и дори да го посетим отново, то със сигурност няма да е с нагласата, че отиваме на национално средище на народното творчество, а че отиваме на селски панаир, за да ядем кебапчета и да пием разредена бира.

Няколко дни по-късно от медиите научавам, че по време на “Роженския събор” през ливадите е преминала 350-хилядна “орда”. Че местността се е превърнала в бунище, което смолянската община не може да изрине със седмици наред. Че на мястото на ароматните билки там “цъфтят” найлонови торбички. И осъзнавам, че и аз съм част от това. 😦