Бурният живот на “Тихият Дон”

Модерно е (дали от скоро или от отдавна, няма значение) книгите да се окачествяват като “леки” или “тежки”. Затова, за да съм в крак с тренда, ще кажа, че “Тихият Дон” на Михаил Шолохов е една “много, много тежка” книга – и в прекия, и в преносния смисъл.

Двутомното издание от 1977 година, което имам, е общо 1706 страници и може съвсем сполучливо да бъде използвано като ефективно оръжие за самоотбрана при битови крамоли или пък като стабилна, масивна поставка за… грамофона на баба ви например. Разказах на приятел, че това е най-тежката книга, която съм чела в живота си, а той ми каза: “Браво, сега можеш с нея да натискаш зелето в кацата”.

Шегувам се с обема на книгата, защото в “Тихият Дон” няма нищо забавно. Това е кървав и угнетяващ разказ за едно не по-малко кърваво време. Романът обхваща малко от периода преди Първата световна война, самата нея и политическите борби в следвоенна Русия между болшевиките и белогвардейците, пречупени през погледа и съдбата на един обикновен казак от крайдонско село. Главният герой Григорий Мелехов е буен младеж, чийто живот е пометен и разбит от урагана на войната. Това е книга-учебник по живот и по история. От нея научих толкова за нашите братушки, колкото не съм успяла да науча през всичките 18 години образование в училище (сигурно е важно да упомена, че съм плод на постсоциалистическата образователна система). Като жена за мен най-тежки бяха грубите натуралистични описания на смъртта. Никога няма да забравя началото на романа – пребитата със сопи и камъни туркиня (открадната от руски войник по време на Кримската война и замъкната на сила в родното му село), която е набедена за магьосница и главна виновница за слабата реколта, гърчеща се и агонизираща в родилни и предсмъртни мъки. Още ми е пред очите и разсеченото наполовина от косата тяло на скрито в тревата пиленце при сенокоса, а за изкормения от шрапнелите войник, наблюдаващ “виещата се топла пара” над собствените си вътрешности, ми се иска никога да не бях прочитала.

“Тихият Дон” не е книга за всеки и вероятно затова е напълно непозната за родените след 80-а, изключвайки изучавалите някои филологии, в чиято програма тя е от задължителните заглавия, както и децата на учителки по български. Доказателство е и моят злополучен опит да я препоръчам на приятел полуруснак, който започна с хъс и “заби” след първите няма и 200 страници. “Тежка е руската литература – четеш и ти се къса сърцето. Ей това руснаците го умеят”, беше написала жена във Фейсбук именно по повод Шолоховото произведение и аз се съгласявам напълно с нея. Дори любовта е безнадеждна – повече и от тази на Ромео и Жулиета.

Но за да не си помислите, че съм самовлюбено и самоизтъкващо се човече, ще ви разкажа какво силно влияние могат да окажат сплетните върху мотивацията на човека – та дори и когато се отнася до книга. Първата препоръка за Шолохов получих в университета от преподавателя ми по авторско право. Той ми препоръча “Разораната целина”, но около десет години по-късно, когато реших да я потърся из библиотеките на роднини, приятели и познати, получих доста препоръки за “Тихият Дон”. Тя се оказа и по-лесно откриваема. В същия този период попаднах на една доста рязка статия, в която се разискваше спорът за авторството на романа, как скандалът е “горял” безспирно над половин век и накрая през 2002-а (ако не се лъжа) самият Владимир Путин слага юридическия му край с държавно решение, утвърждаващо Михаил Шолохов за автор на романа.

Доколкото разбрах, най-подкрепяната теория е била, че истинският автор е неизвестен войник (с чин, но не висок), който се е сражавал в Първата световна война и загинал, а Шолохов е откраднал ръкописа му и го е представил за свой. В подкрепа на това използват факта, че бойните действия са описани много детайлно и по-важното – фактологически точно, което би могъл да направи само пряк участник в битките, какъвто Шолохов никога не е бил. Съществува непотвърдена теория и за това, че Шолохов е прототипът на зетя на Григорий, в подкрепа на която се посочват биографичните им сходства – и Шолохов, и героят му са копелета, родени от извънбрачните връзки на своите майки, озлобени са заради отхвърлянето им от обществото, но след войната „изплуват“ напред и заемат висши позиции в социалистическия политическо-полицейски апарат, което им позволява да мъстят необезпокоявано на всички, които считат за свои врагове.

Е, кажете ми сега, как да устоя на тази пикантерия и да не проверя за какво иде реч в това толкова препоръчвано и толкова оспорвано произведение, та било то почти 2000 страници?! 🙂

6 thoughts on “Бурният живот на “Тихият Дон”

Add yours

  1. “Но за да не си помислите, че съм самовлюбено и самоизтъкващо се човече” – от целия ти блог си мисля нещо такова. Пишеш и “споделяш” мислите си, които не вълнуват никого. Но се гордееш с “посланията”. Може да се успокоиш, че не си единствена – модерно заболяване е. Като поостарееш малко, ако намериш нещо по-смислено за правене, ще ти мине.

    Like

    1. Да съдиш хората само по техния Интернет профил не е много зряло, но пък виждам, че вие го правите с охота – модерно е май, а 😉 😀 😀 😀 Радвам се обаче, че такъв голям интерес съм предизвикала у вас (все пак “целия блог” сте разгледали), въпреки че по думите ви той не представлява интерес за никого 😀 😀 😀

      Like

  2. Мисля, че “puritankata” за разлика от “някой” си е намерила доста смислено нещо за правене, което със сигурност е от полза на много хора. За съжаление винаги се намира по някой, който наистина няма с какво да се занимава, не посещава нищо което да си струва и какво друго му остава освен да злобее. Моя съвет към ” puritankata”: продължавай все така и не обръщай внимание на дребните душици, със сигурност има хора оценяващи този труд!

    Like

  3. Благодаря за ревюто, в момента я чета(160стр някъде) и ми е много интересна. Не бях сигурен просто за коя предпоследна Руско-турска война става дума- мислех ,че за 1877-1878 и се чудех защо този Пантелей е стар 🙂
    п.п. Направили сте хубав и полезен блог.

    Like

    1. Благодаря, Радостин, за прекрасните думи. Ако поне един човек намери нещо полезно тук, аз съм радостна.
      Що се отнася до “Тихият Дон” – продължавай смело напред и не позволявай на хъса ти да намалее. Книгата е голяма и си има своите периоди на “толкова е интересна, че не мога да спра”, както и на “оф, това няма ли да свърши най-накрая”, но си заслужава времето (на мен ми отне няколко месеца 😉 ). Най-скучни ми бяха политическите борби (във втория том са), но за голяма част от мъжете именно те представляват голям интерес.
      Ще се радвам да се “върнеш” тук отново, когато прочетеш книгата, и да споделиш и твоето мнение.

      Like

      1. Разбира се, ще споделя. Досега единствената книга, която ми е била интересна в началото, но съм оставял ( почти в края) е “Приключенията на добрия войник Швейк”- става прекалено еднообразно и еднакво действието. Знам, че книгата има много почитатели, но на мен ми омръзна ( като си представя, че смъртта на Хашек му е попречила да я довърши 🙂 ).

        Liked by 1 person

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: