Уилям Уортън – “Отвъд килера” и реалността

Някъде прочетох, че Уилям Уортън е странен. Чела съм само една негова творба – „Отвъд килера“, но и аз споделям същото мнение. Уортън безспорно е странен.

В книгата са втъкани много и различни смисли и идеи, които утежняват четенето и възприемането ѝ. „Отвъд килера“ не се чете „на един дъх“ (възползвам се от модерния израз😉) и не е никак „лека“ книга, та макар и съвсем тъничка. Диалозите в нея са малко – преобладават описанията. Сюжетът ѝ е необикновена смесица между тежък реализъм и сюрреалистични елементи. Виждаме живота в две измерения – това отсам килера (дълбокия битовизъм, ежедневието) и онова отвъд него (нещата оттатък разума, трансцеденталното). Килерът е реално съществуващо място, а преоткриването му разравя праха над с години потискани спомени и събужда забравени чувства. Той е “вратата”, разделяща (или по-скоро свързваща) двата свята, които обитаваме – нашето Сега и нашето Преди.

През цялото време, докато четях книгата, не спрях да се питам на какъв принцип Уилям Уортън избира къде да ме изпрати, какво да ми разкаже и свидетел на чий живот да ме направи. Защо ме занимава с ежедневното кафе на главния герой, точно когато очаквам от него бясна въртележка и неочаквана развръзка. Защо ме кара да си мисля, че между отегчената млада домакиня (новата американка, символ на настоящето) и самотния застаряващ художник (неадаптивен субект от миналото) е пламнала любовна връзка, след като той им е отредил най-обикновено приятелство. Защо допусна да съжалявам малкото момченце от килера, мислейки го за роден аутсайдер и леко ку-ку, вместо ясно да ми покаже, че то вижда по-надалеч от човешките очи и разбира повече неща, отколкото разумът би могъл.

Отговарям си, разбира се, на въпросите. (Остава и да не го направя предвид времето, което ми отне “смилането” на прочетеното.) Моите отговори запазвам за себе си – Уортън умее да показва на всекиго от нас нещо по-различно от онова, което е видял другият. Убедена съм, че вашите въпроси ще са други, други ще са и отговорите ви. Авторът разговаря с нас, но го прави по негов си начин… странен един такъв. Странността му обаче е от онези, които отличават гения от лудия, а границата е тънка.

Не знам с какво мнение ще останете за книгите на Уилям Уортън, след като сте прочели този текст, затова в края му ще направя една ясна и точна препоръка: Посегнете към Уортън, само ако вече имате опит с книги, които не са ширупотреба и не са от т.нар. класики, както и ако сте готови да сдъвчете и преглътнете по-твърд залък.