Романите на Хорас Маккой: Битка за оцеляване или в търсене на смъртта

Когато посегнах към книгата със странното заглавие „Уморените коне ги убиват, нали?“ (издание от 1990 год., включващо в себе си едноименния роман плюс „Забрави за утрешния ден“ и „Саванът няма джобове“), името на нейния автор – Хорас Маккой, не ми говореше нищо. Ама нищичко. Като дете, когато тършувах из библиотеката на баща ми, постоянно я отбягвах – предполагам поради нежелание да чета за „убийство“ на коне, но може и по други детински съображения да е било. И така до днес, когато я прочетох и то с голям интерес.

Е, убийства на коне няма – поне не са централна тема и не представляват основен акцент, както се предполага от заглавието на книгата. Насилие и убийства обаче има – при това много, хладнокръвни и то на човешки същества. Въпреки кървавите пръски, миризмата на барут и следите от мозък романите не са криминални – в никакъв случай, те са по-скоро вид метафорично-реалистичен разказ за живота в тъмните му краски. Точно за онзи живот, който слабите личности живеят пряко силите си, а силните просто решават да прекратят. Затова се учудих, когато на гърба на новото издание на книгата прочетох, че в „Уморените коне ги убиват, нали?“ Маккой описвал борбата за оцеляване на индивида в тежките икономически условия по време на Голямата депресия в САЩ.

Да, ако в танца на двамата герои в романа видиш само желанието за спечелване на паричната награда, това заключение е логично. Но под тази повърхност те са увлечени от далеч по-различни причини, които ги устремяват в едно лудо, шеметно „тичане“ презглава в търсене на смъртта. Стремеж към самоунищожение на бесни обороти независимо колко различни са поводът и причината при всекиго. Това важи за главните герои и в трите романа, които усещат себе си като аутсайдери, като чарк, който не пасва никъде в сложната машина на обществото. Всички те – донякъде осъзнато, а донякъде не – се борят със зъби и нокти, за да се отърват от най-голямата тежест, която може да се падне някому, от необходимостта да живеят. И без значение за или срещу какво застават изходът за всички е един!

Всички главни герои на Хорас Маккой са южняци (самият той е родом от щата Тенеси), а поведението и мирогледът им са обусловени от емоционална травма в детството. В романите на Маккой няма добри и лоши герои – всички в даден момент стават „от лошите“, независимо какви идеалисти са и за колко достойни каузи са се борили. Това е нещо, което не съм срещала при друг автор (или поне не си спомням да съм). Другото странно за мен бе развитието на историята в романа „Уморените коне ги убиват, нали?“ в три времеви периода едновременно – единият в настоящето, а другите два в различни моменти в миналото. Въпреки това читателят лесно проследява събитията и не се губи или „оплита“ в случващото се.

Ако не сте чели нищо от Хорас Маккой, препоръчвам ви да попълните този пропуск. Дори и да не ви впечатли със супер интересен сюжет, сигурна съм, че ще ви накара да се замислите за поведението на героите и неговия “причинител”, а ако сте родители, и за това колко крехки са децата ни в ранна възраст.