Скритите местенца около София (уикенд пътуване)

Случайните неща стават най-добре. Забелязали сте го, нали? Именно такава случайност беше и перфектният уикенд по случай 3-ти март, за който ще разкажа. Горещо препоръчвам да повторите маршрута без значение от сезона – няма да съжалявате.

Всичко започна с игра във Фейсбук, от която приятелка спечели уикенд за двама във вила “Марк” – къща за гости в село Краево, Ботевградско. Първоначално мислехме, че това ще излезе някаква лъжа, но наградата се оказа истинска, а хората много коректни. Записахме се за една нощувка и хванахме пътя за Краево – по Хемус и през Ботевград. Ясно е, че няма какво да се прави във вила “Марк” цял ден, затова идеята беше да проверим какво ще ни предложи Ботевград. Град в непосредствена близост до София, а, оказа се, никой от нас не бе посещавал преди. Още на входа на града обаче от пътя ни ни отклони табела, упътваща към Врачешкия манастир. Докато течеше гласуването, колата вече следваше пътя за село Врачеш и намиращия се близо до него девически манастир “Свети Четиридесет мъченици”.

Vracheshki manastir2
Дворът на Врачешкия манастир със старото отдавна изсъхнало дърво, върху което е камбаната

Този манастир е една от малкото Божии обители, за които мога да каже, че съм усетила уединението и покоя там. Вярващите са посрещнати още на вратата със забранителни табели и предупреждения какво да не правят на територията на манастира. Забранени са и снимките, макар че аз си позволих да направя няколко заради блога. Манастирът не предлага и възможност за нощувка.

Vracheshki manastir1

Черквата беше затворена, но след нашето идване монахините я отключиха. Храмът е нов и доста спретнат, за което със сигурност спомага женската грижа и практиката свещите да се палят отвън.

Когато излязохме, установихме, че някой местен селяндур е вандализирал леко колата ни. Той, разбира се, отнесе заслужени “благословии” (от хубавите 😉 ), но по-важното е да имате едно наум за местните джигити, когато ходите там с автомобила си. Препятствието обаче не попречи на плановете ни и след религиозната отбивка отново се върнахме към първоначалния план да се разходим из Ботевград.

Botevgrad

Единствената забележителност в Ботевград е старата часовникова кула, която е в 100-те Национални туристически обекта, както и градският музей. Ако събирате печати, попитайте в музея. Заради перфектното време центърът беше пълен с хора, а кафетата се пукаха по шевовете. Решихме да хапнем в една малка пицария (единствената, която видяхме), но срещнахме интересен проблем – местните седяха с часове на по половин бира без да поръчват, а ние обикаляхме отстрани като гладни кучета. В крайна сметка точно до заведението ядохме дюнери – огромни, вкусни и за смешни пари.

Разходката продължи във вила “Марк”, която се оказа доста добро местенце за нощувка и уикенд почивка – дори и за семейни. Обикновена стая за двама струва 60 лв. с включена закуска. Закуската беше домашна баница и айрян, но без кафе – то е срещу допълнително заплащане. Препоръчвам да пробвате палачинките с домашно сладко (аз ядох със смокини), които ще ви върнат назад във времето към бурканите от баба.

Villa Mark1
Около огнището като семейство Флинстоун

Всяка стая е обзаведена различно, но всички мебели са сякаш издялкани на ръка и идват от ерата на семейство Флинстоун. Това върви ръка за ръка с един добър Wi-Fi. От двора на вилата се открива невероятна гледка към Ботевградската равнина и Балкана.

Villa Mark2

Механата също е направена табиетлийски, а озвучителната система и четирите микрофона създават условия за доста добри “изпълнения”. Ако сте от купонясващите, помолете да настанят вас в стаите над механата, за да си нямате разправии с легнали си рано родители с малки деца.

Villa Mark3

Нощувка и на другия ден си тръгваме към София, но вместо по обратния път ще направим обиколка през Искърското дефиле. Пускаме навигация с надеждата тя да ни измъкне от село Краево и да ни изведе на главния път Ботевград-Мездра. Нейнита намерения обаче са други и ни преведе през някакъв отдавна изоставен междуселски, високопланински път, успореден на главния, за който асфалтовата настилка вече е един скъп спомен. Карахме около 10-ина километра (добре, че беше сухо), докато стигнем до село Злидол, където има отбивка за включване в първокласния път. Ако сте с ниска кола и ви се случи същото, по-добре не продължавайте напред, а се върнете обратно.

Пътуването из Искърското дефиле е истинско удоволствие – добра настилка и превъзходни гледки. Ще се отбием в Черепишкия манастир, но попътно снимаме забележителности. Една такава е природният феномен Ритлите край село Лютиброд.

Ritlite

Въпреки почивните дни в Черепишкия манастир има малко хора и паркираме точно пред входа. Пътчето, отвеждащо от шосето до манастирските порти, е тясно и само на определени места могат да се разминават две коли. Ако е натоварено, по-добре паркирайте в началото и повървете малко пеша, за да си спестите главоболия.

Cherepishki manastir1

Непосредствено до входа вдясно има високи каменни стъпала, които отвеждат до нещо като параклис в скалата (жълтата сграда на снимката отгоре). Всъщност това е костница, в която се съхраняват тленните останки на загиналите за свободата на България, както и на Ботевите четници. Черепите и костите са изложени зад стъкло и мястото действа потискащо, а студът и влагата, излъчвани от скалата, допълнително усилват усещането за смърт.

От тези стъпала се открива добра гледка към манастирския двор, подходяща за красиви снимки. Храмът “Успение Богородично” е в дъното – стара каменна сграда с две помещения. В преддверието се продават и палят свещите. Там има и пластмасов бидон с канела, върху който се мъдри надпис “светена вода”. Свободни сте да си налеете, колкото искате.

Cherepishki manastir2

Вляво от черквата е подредена своеобразна музейна експозиция, посветена на Иван Вазов и неговото пребиваване в обителта, както и на влиянието, което Балканът и местните хора са оказали върху творчеството му. Тук ще научите и коя всъщност е баба Илийца от едноименния разказ. В отделена стаичка са изложени артефакти, свързани с живота и работата на Софроний Врачански и неговото временно укриване в манастира.

Cherepishki manastir3
Една от стаите в музейната изложба

Манастирският двор е почти на нивото на реката. Точно зад храма е Искърът. Има пътечка, по която може да се стигне до самата вода. Мастото е наречено риболовен кът.

Reka Iskar

Дебатира се предложението да обядваме в магерницата, но от отворената ѝ врата на талази излиза такъв гъст дим и мазен, тежък мирис на скара, че се отказваме бързо. Тръгваме си за София, а по пътя ще се оглеждаме за нещо подходящо. Подминаваме село Зверино, където се намира станалият популярен напоследък комплекс “Оазис”. Отзивите, които сме чували, не са добри и предпочитаме да пропуснем. Случайно се сещам за комплекс “Дядо Йоцо”, който е по пътя за село Очиндол. За него съм чувала много добри неща, а никога не съм ходила. Никой от нас не е. Затова следим табелите и се отклоняваме от главното шосе, а след няколко завоя, единият от които 360-градусов, сме на паркинга пред заведението.

Diado Joco gleda
Известната статуя на дядо Йоцо

Така нареченият комплекс представлява малко заведение, разположено на обзорно планинско възвишение, от което се открива спираща дъха гледка към почти цялото протежение на Искърското дефиле в посока София.

Diado Jotso gleda

Заведението е пълно и трябва да чакаме да се освободи маса. Тръгваме на разходка из съседния склон, по който са подредени дървени скулптури на диви животни – всичките дело на местен, очиндолски дърворезбар. Бай Неделко бил самоук майстор, а негови по-дребни работи могат да бъдат купени от сергия край пътя, точно на паркинга.

Darvorezba_Ochin dol
Снимката е от Интернет, но фигурите изглеждат точно така

Оказва се грешка, че сме предпочели да се разхождаме, докато чакаме за маса, защото желаещите са много, а местата силно ограничени. И тук, както в Ботевград, много хора просто седят на по бира и се припичат на слънце без да поръчват нещо от менюто. Заемат местата, но ходи ги изгони де… Няма как. Завъртаме се веднъж-дваж покрай заведението, питаме сервитьорката (не особено заинтересована от работата си персона) дали може да изнесем някаква маса на терасата отвън, а след тъпия поглед и отговора “трябва да чакате, докато някоя от масите се освободи”, си тръгваме. Гладни.

Последната ни надежда е един селски ресторант в Церово на име “Валди”, чиято рекламна табела сме чели при други пътувания из Дефилето. Влизаме и погледът ни се спира на две неща – табелата над бара (на снимката) и празните маси. За тук сме, ясно е! Заведението е в сградата на бившия соц ресторант (всяко село си е имало такъв) и е с открита тераса. Гледката е добра – към селото, жп гарата и реката и изсечените от нея скали. Позакъснели сме и обядът преминава в нещо като вечеря, но ако поостанем два-три часа, ще заварим съботната селска дискотека. Ще има и оркестър. 🙂 Не оставаме за партито, но пък яденето е добро, а цените народни.

Restorant Valdi Tserovo

Тръгваме към София с една торба красиви спомени, впечатления и гледки. Единодушни сме, че дори без предварителен план и посока, уикендът беше перфектен. Или както започнах в началото – случайните неща са най-хубави.

————
Ако не сте се разхождали из тези кътчета, направете го. А ако разказът ми ви е харесал и ви е накарал да поискате да видите дори само едно от тях, споделете статията с вашите приятели във Фейсбук. Достатъчно е да натиснете бутона Facebook тук отдолу 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: