Да поемете ли на „Далечно плаване“ с Вирджиния Улф?

Моят съвет е по-скоро НЕ. Прочетох книгата отдавна (не я избрах сама, а ми бе подарена), но процесът беше дълъг и мъчителен. Със затварянето на последната страница си отдъхнах с облекчение, защото хем съм уважила човека, който ми я подари с най-искреното желание да ме зарадва, хем съм приключила със самоизмъчването.

Тогава отложих издаването на „тежката присъда“ за по-късно с убеждението, че човек не трябва да бърза да заклеймява нещо като лошо преди да е обмислил добре позицията си. Затова и дадох време (няколко месеца) на впечатленията ми да кристализират. Дори препрочетох отпечатаните на задната корица похвални думи от английския класик Едуард Морган Форстър, които гласят: „Най-накрая имаме книга с въздействената сила на „Брулени хълмове“, същите неподправени страсти, но пътищата към сърцата са вече други, модерни“. Как и къде обаче мистър Форстър е видял общото между двата романа за мен и до сега си остава загадка.

„Далечно плаване“ започва толкова мудно и скучно, колкото монотонно би могло да бъде едно трансатлантическо плаване с товарен параход. Половината, за да не кажа първите две трети, от книгата са тромави описания на хора, места и събития, които в последствие читателят осъзнава, че нямат нищо общо с основния сюжет. Едно безпричинно въвеждане на второстепенни герои и половинчати образи, които идват така, както си и отиват – изведнъж и без логична причина. И винаги стои въпросът защо в момента “Х” на г-н “У” му се отделя толкова много внимание, след като той няма пряко отношение към основната сюжетна линия и само няколко страници по-късно образът му тотално ще изчезне от сцената.

Истинското разгръщане започва в края, когато главната героиня (младо момиче – единствено дете, останало с един родител) остава да изкара няколко седмици през лятото със своята леля (сестра на майка ѝ) в крайбрежен град някъде из Атлантика. Отгледана от своите лели (сестри на баща ѝ) и отдадена на музиката и книгите, Рейчъл Винрейс не познава изобщо живота. Книгата би трябвало да показва как един неопитен и чист характер като нейния изживява първата любов, което за съжаление Вирджиния Улф по мое мнение не успява да опише убедително. Накрая се случват непредвидени съдбовни обрати, които ако бяха „отиграни“ добре, биха били чудесен пример за това, че човекът е малка лодка в бурен океан.

Макар че останах разочарована от първата си среща с Улф и скоро едва ли ще посегна към друга нейна книга, трябва да призная, че в “Далечно плаване” открих и нещо любопитно за мен – борбите в Англия за правата на жените да гласуват. За съжаление темата е маргинализирана и представлява едно от всичките половинчати неща в романа, така че не можа да удовлетвори любознателността ми по темата.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: