“Моля те, погрижи се за мама” пробожда право в сърцето

Книга, която се чете със сърцето, а не с ума. Тя докосва там, където най-боли. Тя изненадва от колко далече идва, а колко близо до нас стига. Тя може лесно да бъде подмината в множеството, но е трудно да я оставиш. Тя не иска, а дава. Тя не пита, а отговаря. Тя пробожда право в сърцето.

“Моля те, погрижи се за мама” е спечелила на своята авторка Кюн-сук Шин престижна азиатска награда за литература, но далеч по-важното е, че тя завладява сърцата на милиони читатели по целия свят. Че кара хора от различни възрасти, националности и професии да забравят за своите различия и да плачат пред образа на един-единствен човек – пред МАМА.

История, която едновременно прескача всички граници на личното, за да стигне до нас и да ни докосне в най-интимното. Независимо дали сме напуснали мама и родната стряха в търсене на по-добър живот (училище, работа, ново семейство…), или раздялата е завинаги, “Моля те, погрижи се за мама” е завръщането там. Четейки как героите ядат непознати храни, в устата си ще усещате вкуса на вашето любимо ястие, приготвено от ръцете на най-любимото същество – от мама. Изведнъж картините от далечната корейска провинция ще ви се сторят родни и мили на сърцето, ще разпознавате всяко камъче и всяка тревка. Къщата. Дворът. Улицата. И ще боли ужасно, защото най-важният човек не е там. Пусто и празно е навсякъде.

Всичко това ще ви накара да си дадете сметка колко малко искат нашите родители от нас и в същото време ние какви скъперници сме спрямо тях. Как забързани в ежедневието си и в стремежа да се издигнем, да постигнем някаква “много голяма” цел или от чиста несъобразителност ние пропускаме най-важното. Пропускаме посещенията през уикендите, а лека-полека и през празниците, пропускаме да им се обадим, пропускаме да ги попитаме как са и забравяме (твърде угодно) тяхната склонност да премълчават пред нас проблемите си. Мълчат, въпраки че вече сме самостоятелни зрели хора, защото за тях винаги ще си останем техните деца – свидни същества, коите очакват тяхната грижа, а не жалбите им. А колко е важно, Господи, една дума само да ни кажат, и ще разберем. Една-единствена.

Усещането, че четеш собствената си история от позицията на страничен наблюдател (постигнато е дори с приложения нетипичен разказ във второ лице, единствено число – “ти”), стяга гърлото в желязна хватка, а сълзите потичат сами и изведнъж – неканени и неконтролируеми. Смазващото чувство мога да сравня само с онова, което пробужда във всеки българин (поне така си мисля) песента “Я кажи ми, облаче ле бяло”.

Не знам за теб, читателю, но аз възнамерявам да затворя компютъра и да се обадя на мама. Съветвам те и ти да го направиш, докато все още можеш.