“Брулени хълмове” е като храна с жилава и твърда текстура – трябва внимателно да се отхапва и продължително да се предъвква, за да отпусне своя неподозирано омаен вкус. Послевкусът обаче се запечатва завинаги в сетивата, защото очарованието идва с времето, с размисъла, към който неизбежно романът тласка съзнанието.
В класическите любовни романи традиционно има една двойка, която, по един или друг начин, е единно цяло. Тя живее, обича, страда, а понякога дори и умира като един организъм. Тук, в “Брулени хълмове”, това сякаш отсъства. Взаимоотношения по двойки има, и любовен триъгълник може да се каже, че има, но нито една от тези “фигури” от връзки не прилича на онази, класическата любов. Те сякаш са изградени от самостойни единици, които дори и да искат не могат да си паснат изцяло, но поради нечия ексцентрична прищявка са свързани помежду си. Те са конус, трапец и сфера, които опитват да се подредят в симетрична фигура, но, по мое мнение, неуспешно.
Защо ли? Този въпрос си задавах през цялото време и продължавам да търся отговора му и до сега. Дали Хийтклиф, Катрин Ърншоу и Едгар Линтон (не дотам достоен да се мери с първите двама, но все пак притежаващ известна индивидуалност) са родени така или нещо в съдбата им ги оформя? Чудовища ли са те по природа или любовта ги превръща в такива – в неправилни според нормите човешки “фигури”. И чудовищната любов любов между чудовища ли е или извънмерно, неконтролируемо и всепомитащо чувство, изменящо изначалната човешка същност?
Макар и представила героите си със силни чудовищни краски, Емили Бронте не е дала описание на определението “чудовище”. За целта се обръщам към нейната колежка Колийн Маккълоу, която случайно е изрисувала ужасно точно чертите на човеците-чудовища, населяващи “Брулени хълмове”. Определение, в което Хийтлиф влиза като в собствената си кожа, а и неговата възлюбена Катрин се чувства не по-зле от него там.
Чудовище – човек, който всява страх у другите, прави каквото си иска с хората, чувства се силен едва ли не колкото бога, няма скрупули и почти никакви морални принципи.
Из “Птиците умират сами”
Усещането за тримата главни герои е, че имат по-скоро животински, отколкото човешки облик. Те сякаш са подвластни изцяло на природата си, вместо на социума, вместо на принципите, които превръщат Homo sapiens в човек. Хийтклиф е демонът с човешки лик. Образът му наподобява орел – суров, властен, тотален господар на себе си, на околните и на целия свят. Катрин е пакостница, опърничава в живота и любовта като котка – егоцентрична, себична, самодостатъчна. Едгар Линтон е притежател на доста повече човекоподобни черти. Той е мъжът, влюбен в неподходящата жена, който обаче не иска да си признае невъзможността да я притежава – любвеобилно, послушно и всепрощаващо кученце, задоволяващо се с остатъците в любовта, което обаче има остри резци и при нужда не се свени да ги оголи.
Всеки един от тях се намесва съдбовно в живота на другите двама, оставяйки след себе си дълбоки рани – язви, живи и кървящи до последния дъх. Но дори и след него, те продължават да се търсят и нараняват един друг. Мрачен омагьосан кръг.
puritankata 
Leave a Reply