“Аз преди теб“ помита като челен сблъсък с бързия влак

Как да говориш, когато нямаш думи? Как да чувстваш, когато вече нищичко не ти е останало? Как да продължиш да четеш, след като си прочел “Аз преди теб”? Романът на Джоджо Мойс те връхлита като бърз влак – блъска те челно, известно време те “влачи“ със себе си, а накрая просто захвърля останките ти нанякъде.

В първия миг усещаш само въздушния вихър, създаден от движението, а в следващия идва той – челният сблъсък. През цялото време знаеш, усещаш го с всичките си сетива. Нещо лошо ще се случи. То приближава. Искаш да избягаш. Повече от сигурен си, че ще пострадаш. Но не помръдваш. Не можеш. Стоиш на релсите и чакаш неизбежното да се случи.

И точно тогава то те връхлита със страшната си сила. Истината съзират първо очите. А после и умът. И в краткия миг преди всичко да свърши безвъзвратно идва не кое да е, а надеждата. Надеждата, че всичко ще се размине на косъм. Все пак всевишната сила няма да го допусне, нали?! Та това не е честно. Играта не се води по правилата, по дяволите.

Но историята на Лу и Уил не е по правилата. Тя стои извън всички кутиики, в които се опитваме на напъхаме живота. И вероятно заради това няма как да спрем на средата и да се спасим от края. Той просто е неизбежен.

Краят! Онова, което през цялото време си знаел, че ще се случи. Онова, което през цялото време си се надявал да не се случи.

Сълзите сами излизат от очите ти, а на гърлото ти е заседнала такава буца, че дори не можеш да дишаш като хората. И докато сълзите рано или късно изсъхват, то белегът в съзнанието не помръдва. А именно по това се познават добрите истории, нали?

П.П. Джоджо Мойс пише и продължение на “Аз преди теб“, озаглавено “След теб“. Аз няма да го прочета, защото усещам, че след подобен сблъсък не остава нищо повече за разказване.