„Несправедливост“ на Антон П. Чехов

Не, не е коледно четиво. И не, не е дори приказка. Съвсем прозаично е, дотолкова делнично, че чак се чудиш да се смееш ли или да заплачеш. Публикувам пълния текст, така че вие си изберете.

Пьотър Петрович Стрижин, племенник на омъжената за полковник Иванова, оня, на когото миналата година откраднаха новите галоши, се върна от кръщене точно в два часа през нощта. За да не събиде домашнети си, той се съблече предпазливо в антрето, промъкна се на пръсти в спалнята си, като едва дишаше, и без да пали лампата започна да се готви за лягане.

Стрижин води трезв и редовен живот, лицето му има душеспасителен израз, чете само нравствено-поучителни книги, но на кръщенето от радост, че Любов Спиридоновна се беше благополучно освободила от бременността си, позволи си да изпие четири чашки подка и чаша вино, което по вкус напомняше нещо средно между оцет и рициново масло. Виж, горещите напитки са като морската вода или славата: колкото повече пиеш, толкова повече ти се пие… И сега, когато се събличаше, Стрижин усещане непреодолимо желание да пие.

„Дашенка май има в долапа си, в десния ъгъл, водка – мислеше той. – Ако изпия една чашка, няма да забележи.“

След кратко двоумение, като надви страха си, Стрижин се запъти към долапа. Той отвори предпазливо вратичката, напипа в десния ъгъл шишето и чашката, наля си и остави шишето на мястото, сетне се прекръсти и пи. И таткси стана просто някакво чудо. Изведнъж нещо със страшна сила, сякаш бомба, отхвърли Стрижин от долапа към съндъка. В очите му засвятка, дъхът му спря и цялото му тяло бе обзето от чувството, че е паднал в пълно с пиявици блато. Стори му се, че вместо водка беше глътнал парче динамит, който хвърли във въздуха тялото му, къщата, цялата улица… Главата, ръцете, краката му – всичко се откъсна и изхвърча Бог знае къде в пространството…

Две-три минути той лежа неподвижен върху съндъка, без да диша, сетне стана и се запита:

– Къде съм?

Първото нещо, което усети ясно, когато се свести, беше острата миризма на газ.

– Божичко, вместо водка съм пил газ! – ужаси се той. – Светци-праведници!

При мисълта, че се е отровил, го побиха тръпки и го хвърли в огън. Че наистина беше поел отрова, личеше освен от миризмата в стаята, още от паренето в устата, искрите в очите, биенето на камбани в главата и бодежите в стомаха. Като усещаше близката си смърт и без да се мами с празни надежди, той пожела да се прости с близките си и се запъти към спалнята на Дашенка. (Понеже беше вдовец, беше взел при себе си балдъзата си Дашенка, стара мома, за да се грижи за домакинството му.)

– Дашенка! – каза той с плачевен глас, когато влезе в сполнята ѝ. – Мила Дашенка.

Нещо зашава в тъмното и изпусна дълбока въздишка.

– Дашенка!

– А? Какво има? – заговори бързо женски глас. – Вие ли сте Пьотър Петрович?

Върнахте ли се вече? Е, как мина? Как нарекоха момиченцето? Коя беше кръстницата?

– Кръстница беше Наталия Андреевна Великосветская, а кръстник – Павел Иванович Бессоницин… Но аз, Дашенка, струва ми се, умирам. А новороденото нарекоха Олимпиада, в чест на благодетелката им… Но аз… аз, Дашенка, пих газ…

– И таз хубава! Да не са ви черпили там с газ?

– Да си кажа правото, исках, без да ви питам, да пийна малко водка, и… и Бог ме наказа: По погрешка в тъмното съм пил от газта… Какво да правя?

Дашенка, като чу, че без нейно позволение е отварян долапът, се оживи… Тя бързо запали свещта, скочи от леглото и само по риза, цялата в лунички, кокалеста и с навита на книжки коса, зашляпа боса към долапа.

– Че кой ви позволи? – попита тя строго, като оглеждаше долапа отвътре. – Да не съм сложила за вас тая водка?

– Аз… аз, Дашенка, пих не водка, а газ… – измърмори Стрижин и избърса студената си пот.

– А защо ще пипате газта? Ваша работа ли е? За вас ли съм я сложила? Или мислите, че газта не струва пари? А? Знаете ли сега колко я дават? Знаете ли?

– Мила Дашенка! – изстена Стрижин. – Тук въпросът е на живот и смърт, а вие ми говорите за пари!

– Напил се, пияницата му, и ще се завира в долапа ми! – извика Дашенка и тръшна вратичките. – О, изверги, душевадци! Мъченица съм аз, клетата, нито денем, нито нощем имам мира! Змейове триглави, изроди проклети, дано на оня свят и вас това ви стигне! Още утре си излизам! Аз съм мома и няма да ви позволя да стоите пред мен по долни гащи! Вие нямате право да ме гледате необлечена!

И заопява… Стрижин знаеше, че разсърдената Дашенка не могат да я спрат нито молби, нито клетви, та дори и топовни гърмежи, затова махна с ръка, облече се и реши да отиде при лекар. Ала лекар можеш да намериш лесно само когато не ти трябва. Като обиколи три улици и звъня четири-пет пъти на доктор Чопхарянец и седем пъти на доктор Бултихин, Стрижин се завтече към аптеката: дано поне аптекарят помогне. Тук, след дърго чакане, излезе някакъв дребен, чернокос и къдрав аптекар, сънен, с престилка и с такова сериозно и умно лице, че на Стрижин дори му стана страшно.

– Какво желаете? – попита той с тон, с какъвто умеят да говорят само твърде умните и солидни аптекари от юдейско вероизповедание.

– За Бога… моля ви! – издума Стрижин, като се задъхваше. – Дайте ми нещо…

Преди малко, без да искам, пих газ! Умирам!

– Моля да не се вълнувате и да отговаряте на въпросите, които ще ви задавам. Вече самият факт, че се вълнувате, не ми позволява да ви разбера. Пили сте газ? Даа?

– Да, газ! Спасете ме, моля ви се!

Аптекарят се приближи хладнокръвно и сериозно да високата маса, отвори книга и се задълбочи в четене. Той прочете две страници, сви едното си рамо, после другото, направи презрителна гримаса и след като помисли, влезе в съседната стая. Часовникът удари четири. И когато той показваше четири и десет, аптекарят се върна с друга книга и пак се задълбочи в четене.

– Хм! – каза той, сякаш не проумяваше. – Вече поради факта, че не се чувствате добре, трябва да търсите не аптека, а лекар.

– Но аз вече търсих лекари! Звъних, но никой не отваря.

– Хм… А нас, аптекарите, не ни смятате за хора и ни безпокоите дори в четири часа през нощта, а всяко куче, всяка котка има спокойствие… Вие не желаете нищо да разберете, според вас ние не сме хора и нашите нерви трябва да са като въжета.

Стрижин изслуша аптекаря, въздъхна и тръгна за вкъщи.

В устата му пареше и миришеше на газ, стомахът го присвиваше, в ушите му бумтеше: бум, бум, бум! Всяка минута му се струваше, че краят му вече е наближил, че сърцето му вече не бие…

Като се върна вкъщи, той побърза да напише: „Моля никой да не се обвинява за моята смърт“, сетне се помоли на Бога, легна и се зави през глава. Не спа до разсъмване, чакаше смъртта си и през цялото време му се привиждаше как гробът му се покрива с млада зеленина и над него чуруликат птички…

А на сутринта седеше в кревата и говореше с усмивка на Дашенка:

– Който води правилен и редовен живот, мила сестричко, никаква отрова не го хваща. На, ако щете, вземете мене за пример. Бях почти на края на пропастта, умирах, мъчих се, а сега нищо ми няма. Само устата си поизгорих, гърлото ме смъди, а инак тялото ми е здраво, слава Богу… И защо? Защото живея редовно.

– Не, ще рече – газта е лоша! – въздишаше Дашенка, като мислеше за разноските и гледаше в една точка. – Ще рече, бакалинът ми е дал не от хубавата, а от другата, дето е по копейка и половина. Мъченица съм аз, клетата, изверги-душевадци, дано на оня свят и вас това ви стигне, изроди проклети…

И заопява…

1887

из “Избрани разкази”
Илиана Владова, преводач
Специално издание на сп. BIOGRAPH, 2015

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: