С тризнаци на море [част 2]

Пада лист от календара.
Времето зад нас расте.
Как нещата се повтарят!
Как не се повтарят те!
Лятото ще се повтори,
нашето лято вече не!

Не, Веселин Маринов не е кумирът на Карина, Александър и Георги. Bob The Train е. От него те научиха английската азбука, цифрите до 20, цветовете, геометричните фигури и дори планетите в Слънчевата система, но на мен урокът как с един лист от календара моите бебета се превърнаха в тодлъри ми убягна.

И ето, пак е лято. Пак е време за море. Участниците са същите, но някак друго е. Пораснали са. И пищят. О, как само пищят. За щяло и нещяло. А ако не стане на тяхното, получаваш я шамар, я ритник. И хапане има. До синьо. Или лилаво. Смесени бойни изкуства се практикуват вкъщи. Hello, terrible twos! Здравей, море!

На море в Гърция с три деца на 2 години

Прави мъжът ми три курса до колата багажа да пренася. Охка, пъшка, пуфти – и от врата му торба виси. Половин час по-късно всички са си по местата. Александър в стола се мята и върти, защото сандали на краката си не може да търпи. Георги нервен е и кисел, песните да пуснем иска най-напред. За несправедливостта непростима сестра си за рамото захапва. В сълзи обляна, крещи тя и замахва, но не виновникът, а Саши шамаросва. Писва той, реве. Триото в един глас се дере.

Щом Bob The Train запява, в купето мир настава. Георги рецитира и изброява, а Карина до него елегантно се прозява. Саши в ъгъла кротува и хич с нас не му се хортува – целият почервенява и вир-вода става. Без питие за него пътуването не струва, затова шише бистра водица удря и баланса бавно възстановява. Готови сме.

Пътят върви гладко, но малко преди границата попадаме в задръстване. Минутите вървят, но ние не. Десет, двайсет. Усещам накъде отиват нещата. Инструктирам мъжа ми да отиде в най-дясната лента, защото е празна. Кара той, ухилила съм се аз, а пред нас полицай. Свалям стъклото, а насреща ми словесна тирада с назидателно размахване на пръст, която приключва с „българската работа е по-лоша и от циганската“. Гледам го аз и мълча. Той също мълчи. Сбъркали сме нещо и ще трябва да се извинявам – видяло се е. Пак лепвам усмивката и посочвам задната седалка, а той още по-възмутено: „Госпожа, другите хора са с по пет деца и не карат в TIR лентата“. Упс! Тихичко затварям прозореца и даваме мигач за връщане в „правия път“.

По-късно хоп, пак полицай. Този път граничарят. Гледа той паспортите, гледа ни нас, после пак паспортите. Децата на живо да види иска. Отваря съпругът ми задната врата, а навън политат един син сандал, един розов чорап и част от съдържанието на пакет солети. Музикалният спектакъл още не е започнал, но хорът се разпява във фа мажор. Връща ни човекът бързо документите и по живо, по здраво ни отпраща с пожелания за приятно изкарване в Гърция.

На приятно изкарване и ние се надяваме и дори мечти за таверна имаме. В Неа Перамос сме, а апартаментът ни е на хвърлей място от плажа. Хранене, плаж, сън – всичко е по ред и подред. Военен режим, но за кръчма случай не се отваря. Първата вечер сме уморени, втората изтощени, а на третата омаломощени. Седмицата се изниза, затова четвъртата ще да е. Мястото сме заплюли, работното време сме проучили, децата сме приспали. В кръчмата народ – пука се по шевовете. Седят хората, говорят си, ядат, пият, смеят се. Най-накрая и ние сме като на почивка.

Вдигам изпотената бутилка гръцко пиво, когато мобилният на съпруга ми звъни. Трисекунден е разговорът, но на гърлото ми присяда. С таверната бе дотук. Хуквам аз, вървя – не стъпвам, а летя. В съзнанието си студената бутилка бира виждам, а през ушите ми пара излиза. Сварвам Карина с ролка алуминиево кухненско фолио. Тича тя, размахва го, а то се вее над главата ѝ, развива. На Златните момичета идеи за съчетания може да дава. Не дочаквам края на изпълнението, грабвам я за ръката и я вкарвам в кревата. В спалнята Александър, подвил леко краче, навирил е нагоре дупе. Там баба му трябва да го гали, ясно да е.

Ляга Карина по корем, захлупила е очи и мълчи. Знае добре, че а́ гъкне тука, няма да ѝ е на сполука. Наказание търпи и в стаята при мен тази нощ ще спи. Даже не съм разбрала кога е заспала. Добре, ама Саши не ще. Върти се и мърмори, с майка си опити прави да спори. Номера всякакви прилагам, нищо не помага. Накрая решавам да запея. От моето пеене котките под прозореца се разбягват, но на него му харесва. Времето минава и полека-лека се укротява. Накрая плътно като ваденка за мен е залепен и от съня победен.

Телефонът ми показва 00:43, когато и Саши вече спи. Внимателно го отнасям в неговото легло. Бързам да изляза и тихо пристъпвам, босонога. И да дишам не мога. Вратата аха да затворя и въздух да си поема, когато познато детско гласче запява: „No more babies…


Ако се чудите как е изглеждала почивката ни, когато тризнаците бяха на една година, прочетете статията “С тризнаци на море [част 1]” 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: