Чували ли сте българската пословица „Когато сиромахът се наканил да се хване на хорото, спукал се тъпанът“? Ей така беше и с нашата почивка, но нека започна разказа от по-далеч.
Когато родих тризнаците (принцеса Карина, княз Александър и принц Джордж (Георги), опитни майки с по едно–две вече отгледани деца ме успокояваха, че е тежко само през първата година и половина. Когато заветната възраст наближи, а нямаше изгледи положението да се подобри, същите тези майки удължиха „трудния“ период до третата годинка. Виждайки как върви тенденцията, със съпруга ми просто „затворихме очи и скочихме“.
На море в Гърция с три деца на 1 година
Речено – сторено! Първо уговорихме бабата да дойде с нас, за да удари едно рамо. После резервирахме апартамент с подобаващи размери, който да побере цял бус народ. Накрая се заредихме с адаптирано мляко, пюрета и памперси в количества като за супермаркет. Натоварихме целия катун в колата и благополучно потеглихме на път.
Песничките на Dave & Ava озвучават купето, а от фермата на стария МакДоналд се носи блеене, кудкудякане и какво ли още не. Не е обичайният музикален акомпанимент за пътуване към морето, но в името на спокойствието на задната седалка всичко правим. По някое време децата заспиват. Радиото мълчи, ние с мъжа ми също. Къде от страх да не събудим бръмбарите, къде в отчаян опит ушите ни да си отпочинат.
Минаваме границата сякаш сме от кралски кордон – само с едно помахване. Скоро обаче изтича тричасовият гратисен период, отпуснат ни от децата, и настава време за хранене. Трудно е да отлагаш неотложното, а и нали казват, че за бебетата гладът представлява чиста болка. Спираме на първата бензиностанция, изпречила се пред очите ни. Намираме се малко след Серес, насред нищото. Опъвам пособията за преповиване и бързо разголвам първото дупе. В този момент намръщен чичко ме доближава и ми дръпва реч, че преповиването на открито отблъсквало клиентите му. Което можеше и да е така, ако наоколо наистина имаше клиенти, но ние сме единствените. Мълчаливо грабваме кошниците с децата и в индийска нишка се отправяме обратно към колата.
Менюто е адаптирано мляко, защото е най-лесно. След като благополучно изгълтват по едно шише, отново сме на път. Вече сме на магистралата за Кавала, когато ни застига буря. Чистачките не насмогват на водата, колата пълзи едва-едва, а от гръмотевиците Саши изпада в истеричен рев. Даже Dave & Ava не помагат, нищо че от децибелите стъклата треперят. И така цял час, докато се доберем до Керамоти, а аз се моля това да е знак, че ще ни върви по вода.
И първият половин час наистина е така – апартаментът чуден (стаи и бани да искаш), комплексът празен, слънце припича… Рай. Добре, ама ей го, време е за следващото хранене. Бурканчетата са стоплени, децата са подредени, а устите широко отворени. Ядат и реват. Съвсем в реда на нещата, докато храната на Саши не реши да смени посоката си на движение и в миг ми се представи отвън.
Пусто, пълна чанта с лекарства нося, но нищо срещу колики. Децата са на годинка – това отдавна уж бе забравено. Тича мъжът ми в аптеката, казва „коликс, коликс“ и се връща, въоръжен с шишенце. Капваме от това, капваме от онова – симетикон, миметикон, пробиотици, пребиотици… Капките повече от яденето.
Три дни. Броих ги. Три дни и три нощи, докато коремчето се успокои и Саши поспи. Опънал се е в леглото и тихичко ми сумти в ухото, когато мъжът ми влиза и заявява, че нямаме ток. Ама как така нямаме ток, бееее? Ами няма, в цялото село няма.
Тича пак той, този път към рецепцията за газов котлон да пита. Нямат. Само че тези деца трябва да ядат, 8 часа сутринта е. Звънят на този, звънят на онзи – да ни помогнат искат хората. Никой няма. Със слънчева вода мляко сме се приготвили да правим, когато на вратата се чука. Непозната възрастна жена ме посреща на прага с бърз монолог на гръцки, от който и дума не разбирам. Тика в ръцете ми миниатюрно котлонче за къмпинг. Да я разцелувам ми иде. От другата страна на улицата живеела – комшийка.
И някак тъкмо нещата са се подредили, когато ме попарва следващата мисъл – нямаме кибрит. И запалка нямаме. Никой не пуши. Хайде пак бягай до рецепцията. И те въздържатели. Хрумва ни гениалната идея да използваме запалката на колата. На контакт е, чакаме да светне огънчето. Отзад спира тъмна „баничарка“. Мъж на средна възраст изскача от нея и още в крачка ни подава запалка. Това пък управителят бил – до него стигнала нашата драма.
Ухилени като хлапета, на които току-що сладолед са им купили, тичаме обратно в апартамента. Вътре оперното трио се надпреварва кой ще вземе по-висока октава, а баба им е изчерпала целия бебешки репертоар и до „Имала Мариана“ на Емил Димитров е стигнала. В 11 часа палим котлона, сваряваме водата и нахранваме децата. Даже на плаж отиваме този ден.
Привечер децата спят и със съпруга ми си говорим, че нещата тъкмо влязоха в релси и ние ще трябва да си тръгваме. Като ударен от ток, скача той и хуква навън. Не си правя труда да го последвам, нали с децата всичко е наред. Гася лампата и затварям очи. Чувам откъм улицата отвън да прицъква кола. Прицъква, но не ще да запали. Стисвам още по-силно очи и прехапвам език. Да крещя ли, да плача ли, да се смея ли?!
Ако ви е любопитно какво се случи следващата година, когато тризнаците са на две години, прочетете статията “С тризнаци на море [част 2]” 🙂
puritankata 
Leave a Reply